Това бе начинът, по който двамата се поздравиха. Въпреки че господин Грей обикновено бе много учтив, ако зависеше от него, той би се разминал с Вавасор с едва доловимо кимване. Ситуацията бе такава, че двамата не можеха да се държат приятелски един към друг, но когато Вавасор го бе заговорил, господин Грей бе придал онова любезно изражение на лицето си, което мъжете използват, когато не възнамеряват да бъдат груби, докато Вавасор бе придал онова изражение на лицето си, което мъжете използват, когато възнамеряват. И господин Грей бе забелязал това.
— Ако ми позволите, ключът е у мен — рече Грей.
Двамата влязоха заедно в къщата и Вавасор последва своя домакин нагоре по стълбите. Докато ги изкачваше, господин Грей се ядосваше на себе си, за това, че бе допуснал този враг в квартирата си. Беше сигурен, че този разговор нямаше да доведе до нищо добро, и бе осъзнал, прекалено късно, разбира се, че не трябваше да го кани. Но само след миг двамата вече бяха в дневната му и Грей не можеше да не го изслуша.
— Заповядайте, седнете, господин Вавасор — рече той.
— Не — отвърна той. — Предпочитам да стоя прав.
Той държеше шапката в лявата си ръка, която бе зад гърба му. Десният му крак бе издаден леко напред, а палецът на дясната му ръка бе пъхнат в джоба на жилетката му. Изгледа своя домакин в очите и Грей му отвърна със същото. Белегът през лицето му сякаш се отвори и поруменя от прясна кръв.
— Идвам тук от кантората на господин Томбе — започна Вавасор, — за да ви попитам за характера на вашето вмешателство във финансовите ми дела.
Това бе въпрос, на който господин Грей не можеше да отговори веднага. Първо, защото бе напълно неочакван, а второ, защото не знаеше какво бе разкрил господин Томбе и какво бе премълчал. По тази причина, преди да може да отговори, той трябваше да реши каква част от истината бе длъжен да разкрие.
— Казахте, че идвате от среща с господин Томбе? — попита той.
— Мисля, че ме чухте много добре. Идвам директно от кантората на господин Томбе. Той е вашият адвокат, струва ми се.
— Така е.
— Именно затова ви питам какъв е характерът на вашето вмешателство в паричните ми дела. След като отговорите на този, ще ви задам и други въпроси.
— Но, господин Вавасор, замислял ли сте се, че мога да не бъда склонен да отговарям на въпроси, зададени по този начин?
— Не, не съм предполагал, че ще увъртате. Ако няма подобно вмешателство от ваша страна, ще ви се извиня и ще си тръгна, но ако има, ще ви поискам обяснение относно неговия характер. Мисля, че имам това право.
Грей вече бе решил, че ще бъде по-добре да разкрие цялата истина — по-добре както за самия него, така и за всички представители на рода Вавасор, включително и за този разгневен мъж. Вавасор очевидно знаеше нещо и щеше да бъде по-добре да научи цялата истина.
— Има такова вмешателство, господин Вавасор, ако ми позволите да използвам вашата дума. Доколкото си спомням, две хиляди лири бяха внесени в сметката ви от господин Томбе по мое нареждане.
— Нима? — каза Вавасор, пусна жилетката си и започна да барабани нетърпеливо с пръсти по масата.
— Трудно ми е да обясня всички обстоятелства, довели до това действие.
— Не се съмнявам. Но въпреки това се налага да ми ги обясните.
Грей бе спокоен човек по природа и не обичаше да влиза в пререкания, може би защото имаше преувеличена представа за неблагоприятните последствия от тях. Обикновено правеше всичко по силите си да предотврати сцени като тази, която в момента изглеждаше неизбежна. Но по смелост в никакъв случай не отстъпваше от своя опонент. За него да се държи грубо бе точно толкова недопустимо, колкото да търпи грубо отношение от някой друг. Бе му станало ясно, че Вавасор възнамерява да се държи грубо с него и веднага бе решил, че ако бъде принуден да вземе участие в пререкание, ще изиграе своята роля.
— Трудността ми идва от факта, че взимам чувствата ви под внимание — рече той.
— Тогава ви моля да не ги взимате. Изобщо не мислете за мен. Обстоятелствата, съществуващи между нас, правят подобни съображения безсмислени и нелепи. Във всеки случай аз нямам подобни съображения спрямо вас. Сега можете да ми кажете защо сте решили да се месите в делата ми.
— Може би ще бъде най-добре да ви препоръчам да зададете този въпрос на чичо си.
— Не, сър. Господин Томбе не е адвокат на чичо ми. Чичо ми никога не е чувал името му, освен ако не го е чул от вас.
— Но именно моето споразумение с чичо ви ме накара да натоваря господин Томбе със задачата да събере парите, които искахте да заемете от братовчедка си. Решихме, че засега ще бъде по-добре богатството й да остане непокътнато.
— Но какво общо имате вие с това? И защо бихте направили подобно нещо? Първо искам да ви уверя, че не ви вярвам. Историята ви звучи абсурдно. Но защо той би се обърнал към вас, от всички мъже, и би ви помолил да внасяте суми, от името на дъщеря му?
