„Скъпа Алис,
Мислех, че след случилото се между нас при последната ни среща, когато се върна от Уестморланд, ще науча, че си внесла парите в сметката ми. Но открих, че това не е така и ти прощавам, разбира се, защото жените рядко знаят какво правят, когато се занимават с финансови дела. Несъмнено си чула за несправедливото отношение на дядо ми и съм убеден, че си не по-малко възмутена от мен. Споменавам това сега, защото условията на завещанието правят твоето обещание към мен още по-важно и неговото изпълнение още по-наложително.
Докато отношенията ни не се подобрят (и съм сигурен, че това ще се случи), според мен ще бъде по-добре самият аз да не идвам на улица «Кралица Ан». Затова изпратих своя секретар с четири сметки, всяка на стойност петстотин лири, които трябва да разпишеш. Господин Леви ще ти покаже как. Името ти трябва да бъде изписано под «прието» и точно над имената на господата Дръмъндс, където парите трябва да бъдат внесени в срок от четиринайсет дни или не по-късно от по-следващия понеделник. Истината е, че парите ще ми трябват още тази събота. В Дръмъндс те познават толкова добре, че едва ли ще имаш нещо против да се отбиеш в събота следобед и да попиташ дали всичко е наред.
Несъмнено бях поставен в неловко положение, когато не открих парите, които очаквах, при завръщането си в Лондон. Ако тези сметки не бъдат платени, резултатът за мен ще бъде катастрофален. Но съм сигурен, че всичко ще бъде наред, както за твое добро, така и за мое.
Твой с обич,
Безпрецедентната дързост на това писмо постигна целта, която неговият автор бе преследвал. Алис първо се замисли за собствената си небрежност (ако наистина бе постъпила небрежно), а не за наглостта на молбата, отправена към нея. Начинът, по който й бе поискал тези пари, без дори да се опита да се извини или оправдае, за миг я бе накарал да повярва, че е задължена да му ги даде. Бе постъпила неправилно, като бе отложила плащането. Бе му казала, че ще ги получи и нямаше право да изневерява на думата си. Нямаше право дори да го кара да ги иска отново.
Но идеята да разпише тези сметки я изпълваше с ужас и тя чувстваше, че не бива да го прави, имайки предвид колко големи бяха сумите. Освен това нямаше доверие на господин Леви. Баща й си беше вкъщи и можеше да се допита до него. Тази мисъл бе минала през главата й, разбира се. Но тя знаеше, че ако говори с баща си и го попита дали да даде тези пари на братовчед си (тя знаеше, че вече не ставаше въпрос за заем), той нямаше да й позволи нито да разпише сметките, нито, доколкото можеше, да изпълни обещанието, което бе дала на братовчед си. Алис бе решила, че Джордж трябва да получи тези пари и знаеше, че би могла да му ги даде въпреки възраженията на баща си. Но той можеше да я забави достатъчно, за да лиши голяма част от парите от тяхната стойност. Ако разпишеше тези сметки, щеше да бъде принудена да ги плати. Това й бе пределно ясно.
Господин Леви бе извадил сметките от същия калъф и ги бе сложил на масата пред себе си.
— Вярвам, че господин Вавасор ви е обяснил какво трябва да направите, госпожице? — попита той.
— Да, сър, обяснил ми е.
— Тогава нямате поводи за притеснение, госпожице. Просто трябва да изпишете името си тук и няма да ви задържам повече.
Откакто бе чул, че господин Джон Вавасор си е вкъщи, господин Леви бе решил да направи своето посещение възможно най-кратко.
