Докато говореше, той бе обладан от неестествена скованост, която напълно се различаваше от предишното му държане.
— Разбира се, че не бих искал да се натрапвам, Палисър.
— Ако ми позволите, Ваша Светлост, ще ви разкрия, че тази сутрин моята съпруга сподели нещо с мен, което ме накара да осъзная, че непременно трябва да я заведа в чужбина. Бях с Гленкора, когато дойдохте, и тъкмо й бях обещал да заминем при първа възможност.
— Но, Палисър, замисли се. Ако въпросът бе маловажен, нямаше да настоявам, но човек в твоето положение има обществени задължения. Имаш дълг към своята родина. Човек в твоето положение няма право да отказва подобни възможности, освен ако не е напълно наложително.
— Когато един мъж е дал думата си, той не може да се отметне от нея.
— Разбира се. Но може да бъде освободен от задължението на обещанието си. Лейди Гленкора…
— Жена ми ще ме освободи, разбира се. Не става въпрос за това. Щастието й изисква да заминем и вината за това е отчасти моя. Ето защо трябва да се откажа от целта, която преследвах толкова дълго.
— О, не! — каза херцогът. — Ако си напълно сигурен, че е наложително…
— Наложително е.
— Хм. Все пак бих могъл да ти дам двайсет и четири часа.
Господин Палисър не отговори веднага и на херцога му се стори, че вижда някакво колебание в очите му.
— Предполагам, че няма да е възможно да говоря с лейди Гленкора?
— Няма да има полза от това, Ваша Светлост. Тя веднага ще обяви, че иска да остане в Лондон, но това не би променило факта, че имам дълг да я заведа в чужбина.
— Не мога да кажа. Наистина не мога. Подобна възможност се отваря веднъж в живота на човек. И на твоята възраст! Захвърляш най-добрия политически пост, който един човек може да получи. Не си спомням някой на твоите години да е получавал такъв шанс. Мъж, който още няма трийсет години, да бъде предложен за канцлер на хазната и да откаже, защото трябва да заведе жена си в чужбина! Палисър, дори ако тя умираше, пак нямаше да имаш оправдание да заминеш. Тя може да отиде, но ти трябва да останеш!
В продължение на няколко минути господин Палисър мълчеше, след което стана от стола и се приближи до прозореца.
— Има неща, които са по-лоши от смъртта — заяви той, без да се обръща. Гласът му бе съвсем тих, а в очите му се бяха появили сълзи. Думите бяха по-скоро прошепнати, отколкото изречени, но херцогът ги чу и веднага осъзна, че нямаше право да го притиска повече по този въпрос.
— Нима това е последната ти дума? — попита той.
— Струва ми се, че да. Но вие дойдохте толкова скоро след като взех решение да заминем в чужбина. Истината е, че го взех десет минути преди да обявят името ви… и ми се струва, че трябва да ви помоля за част от онези двайсет и четири часа, които ми предложихте. Една малка част ще ми бъде достатъчна. Ще ме приемете ли, ако ви дойда на гости тази вечер, да кажем в осем? Ако Камарата на лордовете е в сесия, ще ви потърся на площад „Св. Джеймс“.
— Ще заседаваме след осем, струва ми се.
— Тогава ще се видим там. И, Ваша Светлост, ще ви помоля да мислите за мен като за ваш приятел, а не като за ваш съпартиец по този въпрос.
— Разбира се, разбира се.
— Казах ви нещо, което не бих споделил с никой друг.
— Мисля, че можете да разчитате на моята дискретност.
— Сигурен съм в това. И, Ваша Светлост, уверявам ви, че тази жертва ще бъде почти непоносима за мен. Онова, което днес ми предложихте, е единственото нещо, което някога съм искал. Мислех за него и работех за него, надявах се и изпадах в отчаяние, имаше мигове, когато си въобразявах, че е по силите ми, и други, когато си казвах, че никога няма да го постигна.
— Трябва да знаеш, че нито аз, нито Брок, нито който и да било друг, се съмняваме в това. Самият Файнспън заяви, че си най-подходящият кандидат.
— Задължен съм ви. Но ви казвам всичко това, за да разберете колко наложително е да изпълня дълга, който ме принуждава да откажа предложението.
— Но още не си отказал — рече херцогът. — Ще те изчакам в Камарата, независимо дали заседават или не. Опитай се да се присъединиш към нас. Направи всичко по силите си. Няма да казвам нищо за дълга, който спомена, но ако можеш да го направиш съвместим с държавната си служба, задължително трябва да го направиш. Дължиш го на родината си.
След това херцогът си тръгна и господин Палисър остана сам.
