Той не бе имал време да разсъждава върху признанието на жена си и думите й все още отекваха в ушите му: „Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го!“ Това не бяха приятни думи за един млад съпруг. Безспорно има мъже, които биха се почувствали много по-засегнати от Плантагенет Палисър. Той бе спокоен и хладнокръвен и нямаше склонност да придава по-голямо значение на думите, отколкото те заслужаваха. Освен това не бе подозрителен по природа. Дори за миг не си бе помислил, че Гленкора бе предала честта му, въпреки че все още чуваше признанието й в ушите си. Тези думи безспорно тежаха на сърцето му и го караха да се чувства така, сякаш светът се бе превърнал в мрачно и недружелюбно място. През първия четвърт час след заминаването на херцога, той мислеше повече за жена си и Бурго Фицджералд, отколкото за Лорд Брок и господин Файнспън. В едно нещо бе сигурен: бе простил на жена си и я бе прегърнал, след като бе чул признанието й, а тя му бе показала, че ще даде всичко от себе си, за да заслужи тази прошка. Бе видял това в очите й. Замисли се за любовта и призна пред себе си, че се бе оженил, без да обича и без да изисква любов. И вината за това бе предимно негова. Всъщност не беше ли изцяло негова? Той призна, че това бе така. Но сега… сега я обичаше. Чувстваше, че не би могъл да понесе да се раздели с нея, дори ако нямаше публичен скандал. Признанието й, че обича друг мъж, го бе разкъсало отвътре. Най-накрая бе успяла да докосне сърцето му. Има мъже, които обичат съпругите си, дори и да не са обичали никого преди брака си.
Един час след като херцогът си бе тръгнал, когато стана време да отиде в Камарата, господин Палисър взе шапката си и излезе на разходка. Прекоси „Хайд Парк“ и влезе в „Кенсингтън гардънс“, където остана цял час, крачейки напред-назад под брястовете. Градските клюкари, които го видяха и бяха чули за новото му назначение, несъмнено си помислиха, че разсъждава върху бъдещата си кариера в кабинета. Но не след дълго той реши, че такава не му предстои.
— Вината е изцяло моя — рече господин Палисър, когато се върна в къщата, — и с Божията помощ ще я изкупя, ако това е възможно.
Но той нямаше навика да прибързва и не се отправи незабавно към срещата си с херцога. Имаше време до осем часа, така че го използва. Не можеше да отиде в Камарата на общините, защото не искаше да отговаря на неловки въпроси. По тази причина вечеря сам вкъщи. Бе казал на жена си, че ще я види в девет, така че не можеше да говори с нея преди този час. Седя сам, докато не стана време да се качи в каретата си, потънал в мрачни мисли. Мястото в кабинета като канцлер на хазната, което толкова бе желал, бе безвъзвратно загубено за него. Нямаше съмнение в това. Може би за него щеше да бъде по-добре, ако не се бе оженил. Но сега, след като имаше жена и се бе стигнало до тази криза в брака му, той знаеше, че трябваше да се погрижи за Гленкора — имаше дълг да го направи и този дълг бе по-важен от всичко останало. „Ще заминем за Швейцария — рече си той. — Ще прекараме известно време в Баден, след което ще посетим Флоренция и Рим. Тя не е виждала тези прекрасни места и този нов живот ще я промени. И ще бъде с най-добрата си приятелка.“
След това той се отправи към Камарата на лордовете, за да говори с херцога.
— Разбира се, че не мога повече да споря с теб, Палисър — отвърна херцогът, след като го бе изслушал. — Мога само да кажа, че много съжалявам. Може би повече, отколкото си мислиш. Дори бих казал, че съм съкрушен.
Тонът му бе печален и дори изглеждаше така, сякаш би могъл да пророни сълза. Истината бе, че ненавиждаше господин Файнспън до дъното на душата си и по тази причина се бе привързал към господин Палисър почти толкова силно. Колко жалко наистина! Колко усърдно се бе трудил, за да уреди това назначение. И всичко се бе провалило заради глупостта на една жена! „Никога не съм я харесвал“ — каза си херцогът, може би спомняйки си оплакванията на херцогинята по неин адрес.
— Трябва веднага да се срещна с Брок и да му кажа — рече той на глас. — Господ знае какво ще правим сега. Довиждане, довиждане! Не, не съм ядосан. Това няма да развали отношенията ни. Но много съжалявам. Наистина.
По този начин двамата политици се разделиха.
Защо да не проследим тази политическа драма до нейния завършек? Херцогът се срещна с лорд Брок още тази вечер и двамата министри извикаха трети — друг благороден лорд, който имаше огромен опит в съставянето на правителства. Тримата обсъдиха въпроса заедно и на следващия ден лорд Брок се изправи в Камарата и произнесе дълга реч в защита на своя колега господин Файнспън, който запази поста си до края на сесията. Всички клюкари клатеха глави и говореха за огромното влияние на господин Файнспън, обявявайки, че лорд Брок не смее да се опълчи на опозицията без него.
Междувременно господин Палисър се върна при жена си и й съобщи решението си да заминат в чужбина.
— Предпочитам да не отлагаме — заяви той. — Във всеки случай тук няма нищо, което да ме задържа.
