Той се съгласи с това и си тръгна, но не преди да се сбогува с вдовицата, предлагайки й ръката си. Отначало в жеста имаше нотка на наранено достойнство, но постепенно тя се превърна в смирено примирение. Преди да тръгне, той я покани да доведе капитана в Ойлимид, след като двамата се оженят, и й заръча да предаде на госпожица Вавасор, че с удоволствие ще я приеме в дома си.
— И господин Чийзакър — рече вдовицата, когато той пое надолу по пътя към Шап, — не забравяйте скъпата Чарли Феърстерс.
Всички стояха пред входната врата на къщата, когато госпожа Гринаул се появи — Алис, Кейт, капитан Белфийлд, момчето от Шап, пощенският кон и двуколката.
— Къде е той? — попита Кейт с притихнал глас и всички присъстващи почувстваха важността на въпроса.
— Отиде си — отвърна вдовицата.
Белфийлд изпита такова облекчение, че не успя да се сдържи и хвърли малката си сламена шапчица във въздуха. Задоволството на Кейт бе почти толкова очевидно.
— Много се радвам — рече тя. — Какво щяхме да правим с него, за Бога?
— Никога преди не съм била по-разочарована — заяви Алис. — Толкова много съм слушала за господин Чийзакър, а никога не съм го виждала.
Кейт й предложи да се качи в двуколката и да тръгне след него.
— Нима си е заминал? — попита момчето. Изражението му се изопна, когато осъзна какво означаваше това. Но после младежката му предприемчивост надделя. Той повдигна пътната чанта и кимна доволно, когато установи, че не бе пълна с камъни.
— Тръгвай след него, младежо — заръча му госпожа Гринаул. — Ще го настигнеш на пътя за Шап.
— Предай му много поздрави — рече капитанът в задоволството си. — Кажи му, че се надявам репичките му да станат много добре тази година.
Тези думи развеселиха присъстващите и помогнаха на капитан Белфийлд най-накрая да се почувства в свои води. Той бе успял да разведри атмосферата и това бе оценено от всички. Отсъствието на подобни забавни епизоди винаги се усеща, когато компанията е малка и случайно събрана. Тогава е необходимо нещо, което да свърже хората, а няма по-добра и приятна свръзка от хумора. И малко по-късно, когато му се наложи да прекара четвърт час насаме с Алис, капитанът имаше какво да си приказва с нея.
— О, да. Старият Чийзакър не е лош човек, въпреки всичките си нелепости. Много е превързан към парите си, госпожице Вавасор, и постоянно се хвали с тях.
— Това не звучи приятно — отвърна Алис.
— Всъщност е безкрайно досадно. Едва ли има нещо, което да мразя повече, госпожице Вавасор, от подобен вид самохвалство. Според мен, когато един мъж разполага с пари, нека ги харчи както намери за добре, но да не говори за тях. Аз например никога не говоря за парите си.
Той бе сигурен, че Алис знае, че е сиромах, но въпреки това обичаше да говори за себе си така, сякаш не беше.
По този приятен начин премина целият следобед. Около час преди да стане време за вечеря, капитан Белфийлд и вдовицата се усамотиха в дневната, за да говорят по работа. Той знаеше, че това бе неизбежно. Тя му се накара за шерифските служители. Защо не й бе казал?
— Докато имаш тайни от мен, няма да те взема за съпруг — заяви тя. — Няма да стана твоя жена, докато не съм сигурна, че знам за всичките ти дългове.
Струва ми се, че тогава той й призна всичко или поне почти всичко. Когато сметнаха сумата, тя не се оказа особено голяма. Триста или може би четиристотин лири щяха да го превърнат в нов човек, а какво бяха четиристотин лири за една богата вдовица! Всъщност госпожа Гринаул чудесно съзнаваше, че от нейна гледна точка капитан Белфийлд бе за предпочитане пред някой по-почтен мъж, поне по отношение на кредиторите. Да, Белфийлд беше фалшификатор, крадец или може би дори бивш каторжник, но в такъв случай дълговете му нямаше как да бъдат особено големи. Той никога не би могъл да изтегли кредит за хиляда лири, например, докато един високопоставен джентълмен съвсем лесно би могъл. Бурго Фицджералд бе високопоставен джентълмен и неговите кредитори щяха да погълнат цялото богатство на госпожа Гринаул. Но с капитан Белфийлд тя се чувстваше сравнително сигурна.
Като цяло ми се струва, че тя случи на съпруг, или може би по-скоро трябва да кажа, че направи разумен избор. Белфийлд не бе нито фалшификатор, нито крадец (поне не в пълния смисъл на думата). Не бе и бивш каторжник. Беше просто един мързелив мъж, прекарал четиресет години на този свят, без да прави почти нищо с времето си, без принципи и без срам, и свикнал с това да яде мръсна храна и да бъде подритван, поне морално, от мъже като Чийзакър. Но Белфийлд бе скромен в алчността си и оценяваше достойнствата на редовното хранене. Това най-вероятно щеше да бъде достатъчно, за да го предпазва от неприятности, поне докато жена му се разпореждаше с парите. Затова казвам, че госпожа Гринаул бе направила много разумен избор.
— Мисля да взема тази къща — обяви тя. — Искам да живея тук.
— Какво, в Уестморланд! — възкликна смаяно капитанът.
Какво щеше да прави по цял ден в това мрачно място!
— Да, в Уестморланд. Защо не Уестморланд? Ако не харесваш Уестморланд, още не е твърде късно, за да се откажеш.
