В отговор на това клетият капитан трябваше да обяви, че няма никакви възражения относно Уестморланд.
— Говорих с племенницата си по въпроса — продължи госпожа Гринаул, — оказа се, че това може да бъде уредено съвсем лесно. Имението е поделено между нея и чичо й… бащата на другата ми племенница. Но нито един от тях не иска да живее тук.
— Но няма ли да ти е прекалено скучно, скъпа?
— Всяка есен ще ходим в Ярмът, разбира се.
Лицето на капитана се проясни малко.
— И може би, ако не си прекалено разточителен, ще можем да прекарваме няколко месеца в Лондон всяка зима. Ще гледаме пиеси и ще пазаруваме.
Лицето на капитана съвсем засия.
— Това би било прекрасно — отвърна той.
— Що се отнася до скуката — продължи вдовицата, — когато хората остаряват, те неминуемо стават скучни. Човек не може да танцува вечно.
В отговор на това капитанът увери бъдещата си съпруга, че изобщо не е стара. После двамата успяха да изпълнят благополучно онзи свещен ритуал, който Чийзакър бе прекъснал на пътя за Шап с шумното си пристигане.
— Шапчицата ми падна! — възкликна тя. — Колко си непохватен, капитане! Какво ще каже Жанет?
— Да казва каквото ще — отвърна капитанът, широко ухилен в щастието си. — Ще ти намери нова шапчица. И няма да имаш нужда от повече.
После ритуалът бе повторен.
Като цяло посещението на капитана завърши задоволително — поне за него. Всичко бе решено. Той щеше да си замине в събота и да прекара времето до сватбата в квартирата си в Пенрит. Съгласиха се да се венчаят в църквата във Вавасор. Кейт обеща да бъде единствената шаферка. Някой предложи да извикат Чарли Феърстерс, но тази идея бързо бе изоставена.
— Ще я поканим после — рече вдовицата на Кейт, — когато теб те няма и ще ни трябва човек, който да ни помага. Ще поканя и Чийзакър и ще го накарам да се ожени за нея. Няма смисъл да плащам за две пътувания.
На капитана му бе позволено да я посещава в Уестморланд два пъти седмично до датата на сватбата, или може би трябва да кажа, че му бе наредено да я посещава два пъти седмично до датата на сватбата. Интересно какво е почувствал, когато госпожа Гринаул му е връчила онази първа банкнота от пет лири и го е предупредила, че това трябва да му стигне за две седмици. Чудя се дали е изпитал радост, или пък е почувствал леко жегване от нараненото си мъжко достойнство.
„Капитан Белфийлд от «Вавасор Хол», Уестморланд“, не звучи никак лошо — рече си той по време на първото си пътуване до Пенрит.
Бурго Фицджералд изчезна в нощта на партито на лейди Монк. Когато гостите се разотидоха и стаите се изпразниха, леля му започна да го търси, но напразно. Старият иконом и фактотум83, нает от сър Козмо да гаси лампите и да внимава гостите на жена му да не го ограбят, бе разпитан от своята господарка и изрази мнението, че господин Бурго е напуснал къщата. Самата лейди Монк почука на вратата на стаята му, когато го търсеше. Трябваше да изкачи един допълнителен ред стъпала със старите си кокали, за да направи това. Дори отвори вратата и видя небрежно разхвърляните му вещи. Но него го нямаше.
„Може би все пак е успял да уреди нещата“ — рече си тя, докато слизаше по стълбите.
Но както знаем, Бурго не бе „уредил нещата“. Вероятно помните, че когато господин Палисър се върна за жена си, влизайки в трапезарията на лейди Монк с шала, който лейди Гленкора бе забравила горе, Бурго вече не бе с нея. Той бе осъзнал, че няма никакъв шанс, поне не тази вечер. Клетият глупак, ръководейки се от съветите на леля си, вместо от здравия си разум, бе наел пощенска кола, която да ги чака на улица „Бъртън“, на пет минути пеша от къщата на лейди Монк, и я бе напълнил с женски връхни дрехи, пелерини и други подобни — неща, от които лейди Гленкора можеше да се нуждае. Освен това бе запазил стаи в новия хотел до гарата в Дувър, до Лондонския мост, откъдето на следващата сутрин тръгваше влак за пристанището и кораба, който щеше да ги отведе до Булон84. Бе изхарчил двайсет и пет гвинеи от парите на леля си за пътна чанта, тъй като не бе успял да убеди търговеца да му я даде на кредит. Бе купил и други неща, които можеха да им потрябват при тези обстоятелства: чехли, яки, чорапи, кърпички и други подобни. Клетият безразсъден глупак!
Икономът беше прав. Бурго наистина напусна къщата. Видя как изпровождат лейди Гленкора до каретата й, след което се измъкна от скривалището си в салона и пое през градината, без да щади лъснатите си обувки, елегантния си фрак и скъпите си ръкавели. По пътя бе грабнал един цилиндър, може би своя, може би нечий друг. Не след дълго достигна улица „Бъртън“ и видя пощенската кола и двата коня, готови да потеглят в нощта. Когато наближи превозното средство, кочияшът изскочи от съседната кръчма.
— Всичко е готово, милорд — обяви мъжът.
— Няма да имам нужда от теб тази вечер — отвърна Бурго с пресипнал глас. — Тръгвай си.
— А вещите, милорд?
— Изхвърли ги! Не, чакай. Вземи ги с теб и помоли някой да ги пази. До ден-два ще ми потрябват отново. Ще имам нужда и от колата.
