— Ще й бъде трудно да избяга от мен. Разбира се, аз не бих могла да й кажа, че знам за плана. По-добре да нареди на кочияша си да отиде да вземе някоя нейна приятелка и после да се върне. Да отиде до Тибърния или дори до Пимлико87. Тогава ще може да ме изостави, да излезе от къщата и да отиде пеша до кабриолета. Ще каже на портиера, че отива до каретата си. Разбираш ли?
Бурго обяви, че разбира.
— Трябва да отидеш при нея и да я накараш да те приеме. Трябва да говориш с нея, за да уредиш всичко това. И трябва да бъде в четвъртък заради разписанието на корабите.
Тя го попита за парите и му взе банкнотите, които му бяха останали, като обеща в четвъртък сутринта да му ги върне, добавяйки няколко. Той все пак я помоли да му остави една банкнота от пет лири, с доста жален тон, и я получи. След това й каза за пътните чанти и чорапите.
— Помоли я да дойде в здрава рокля за път — заръча лейди Монк. — Отгоре може да облече нещо дантелено, за да не привлича вниманието на слугите. Аз няма да забележа.
Нима не беше най-добрата леля на света?
След тези думи Бурго я остави и се насочи към клуба си в доста приповдигнато настроение.
Когато се върна от Уестморланд, Алис веднага се отправи към „Парк Лейн“, където лейди Гленкора и господин Палисър я чакаха. Щеше да прекара един ден с тях в Лондон, а на сутринта на следващия щяха да заминат за Париж. Завари господин Палисър да полага неимоверни грижи за жена си. Не че в поведението му имаше нещо, което да намеква, че я държи под око или прекарва повече време с нея, отколкото бе нормално за съпруг на млада жена. Но начинът им на живот несъмнено бе много по-различен от онова, което бе видяла в Мачинг!
Когато Алис пристигна, самият господин Палисър я посрещна в антрето и я заведе при жена си още преди да бе имала време да свали шапката си.
— Много сме ви задължени, госпожице Вавасор — рече той. — Чувствам тази благодарност толкова силно, колкото самата Гленкора.
— О, не — отвърна тя. — Аз съм ви задължена за това, че ме поканихте.
Той просто се усмихна и поклати глава, след което я заведе горе. На стълбите двамата си размениха още няколко думи.
— Трябва да ми простите за острите думи, които отправих към вас онази вечер, когато излязохте да се разхождате из руините.
Алис промърмори нещо учтиво, намеквайки, че въпросът отдавна бе забравен, и двамата се насочиха към стаята на лейди Гленкора. На Алис й се стори, че той не изглежда толкова внушително, колкото бе изглеждал в Мачинг. Вече не се надяваше да бъде направен канцлер на хазната (нещо, което бе смятал за сигурно) и това понижение в най-обикновен грижовен съпруг сякаш се бе отразило на походката, гласа и цялостното му поведение. Когато бе приветствал Алис в Мачинг, той несъмнено се бе извисявал над нея по начин, който бе почти заплашителен, но сега това величие сякаш се бе изпарило. Трябва да посочим, че никак не му бе леко и не бива да забравяме, че постъпката, довела до това падение, бе толкова мила и благородна!
— Скъпа Алис, радвам се да те видя! В момента събирам багажа си, а Плантагенет ми помага.
Като чу това, Плантагенет се намръщи, чувствайки се като бивш войник, заварен с хурка в ръка. Той се бе отказал от меча на величието и вместо това бе приел хурката на домашния живот. Промяната никак не го радваше. Освен това в гласа на жена му се бе прокраднала подигравателна нотка, която, поне според него, можеше да му бъде спестена.
— Ти вече събра багажа си и не виждам какво друго имаш за правене — продължи Гленкора.
— Аз ще ти помогна — рече Алис.
— Но ние почти сме готови. Струва ми се, че ще трябва да извадим всичко и отново да го приберем, иначе какво ще правим утре? Не можем да заминем още утре, нали, Плантагенет?
— Не бихме могли, тъй като имаме резервирани стаи в Париж за вдругиден.
— Сякаш не бихме могли да си намерим стаи в някоя крайпътна странноприемница. Мъжете са толкова придирчиви. Когато пътувам, не искам никога да имам резервирани стаи. Предпочитам никога да не знам къде отивам и кога ще стигна там и да нося целия си багаж в една пазарска кошница.
Алис, която бе последвала своята приятелка надолу по коридора до спалнята й и бе видяла сандъците и кутиите, пръснати навсякъде, си помисли, че тази пазарска кошница трябва да е много голяма.
— И никога не бих пътувала сред християни. Толкова са бавни и навсякъде носят цилиндри. Колкото повече се отдалечаваш от Лондон, толкова повече цилиндри виждаш, стига да не излизаш от християнския свят. Но аз бих искала да изляза. Искам Плантагенет да ни заведе да видим кюрдите, но той няма да го направи.
— Не мисля, че това би било справедливо към госпожица Вавасор — отвърна господин Палисър, който ги бе последвал.
— Не се извинявай с нея — рече лейди Гленкора. — Жените не са толкова страхливи, колкото си мислиш. Не би ли искала да видиш жив кюрд, Алис?
— Не съм напълно сигурна къде живеят — отвърна Алис.
