Алис бе онемяла от изненада и не знаеше какво да каже, нито на нея, нито на него. Просто стоеше и се взираше в лицето на мъжа, за когото бе слушала толкова много. Да, той безспорно бе много красив. Никога преди не бе виждала толкова красив мъж. Чувстваше се напълно неспособна да му каже каквото и да било. Истината бе, че нищо не й идваше на ум. Все пак успя да му кимне в отговор на представянето, след което продължи да го гледа и да мълчи, сякаш го чакаше да си тръгне.
— Господин Фицджералд, защо не ме оставите и не си тръгнете? — попита лейди Гленкора.
Клетият Бурго също бе като онемял. Какво можеше да каже? Несъмнено не би могъл да защити каузата си в присъствието на тази непозната дама. В мига, в който лейди Гленкора бе настояла на срещата им да присъства трети човек, той трябваше да осъзнае, че за него вече нямаше надежда. И може би го бе осъзнал. Нямаше да може да спечели тази битка. Все пак му оставаше едно нещо, което трябваше да направи. Трябваше да се оттегли с чест. Но как щеше да постигне това?
— Надявах се да имам възможността да говоря няколко минути насаме с теб — рече той, гледайки към Алис, но обръщайки се към лейди Гленкора.
— Не, господин Фицджералд. Това не може да се случи. Алис, не си отивай. Повиках братовчедка си, когато ви видях, защото не исках да оставам сама с вас. Помолих ви да си тръгнете…
— Може би не си ме разбрала?
— Разбрах ви достатъчно добре.
— Тогава, господин Фицджералд, защо не направите онова, за което ви моли лейди Гленкора? — попита Алис. — Знаете… би трябвало да знаете, че нямате право да бъдете тук.
— Не знам нищо подобно — отвърна той, отказвайки да се предаде.
— Алис, да оставим господин Фицджералд тук, щом иска да ни изгони от стаята — заяви лейди Гленкора.
Една жена много трудно може да бъде победена в подобни дуели. Мъжът се сражава с тапа на шпагата си, докато жената използва оръжие, което наистина пуска кръв. Бурго знаеше, че бе задължен да си тръгне, но чувстваше, че трябва да се опита да го направи с достойнство. Въпреки че нямаше да се изненада, ако чуеше приглушен смях на излизане.
— Не, лейди Гленкора — заяви той. — Няма да ви гоня от стаята. Щом някой трябва да бъде изгонен, нека това бъда аз. Признавам, че се надявах да не бъдете толкова… сурова към мен.
Той се извърна към вратата, като кимна едва забележимо на госпожица Вавасор. Вече бе на прага, когато Гленкора се провикна:
— Боже мой! Наистина съм сурова… сурова и жестока! Ах, Бурго!
Той веднага се върна при нея и я грабна за ръката.
— Гленкора — рече Алис, — моля те, пусни го. Господин Фицджералд, един истински мъж не би се възползвал от нейната глупост.
— Ще говоря с него — заяви лейди Гленкора. — Ще говоря с него, преди да си тръгне.
Вече тя държеше неговата ръка. Обърна се към Бурго, извръщайки се от Алис, и рече със страст, която караше гласът й да трепери:
— Бурго, Бурго, Бурго! Нищо няма да излезе от това. Трябва да ме оставиш. Трябва да си тръгнеш. Ще остана вярна на съпруга си и ще изпълня дълга, който имам към него. Нараних теб, но не искам да наранявам него. Обичах те… знаеш, че те обичах.
Тя все още го държеше за ръката и сега се взря в лицето му, а от очите й рукнаха сълзи.
— Сър — рече Алис, — чухте всичко, което искахте да чуете. Ако имате чест и достойнство, ще я пуснете и ще си тръгнете.
— Никога няма да я пусна, когато ми казва, че ме обича!
— Да, Бурго, ще го направиш! Трябва да го направиш! Никога повече няма да ти кажа това. Никога! Направи онова, за което те моли Алис. Пусни ме и си тръгни… но не мога да понеса мисълта, че съм се отнесла сурово с теб.
— Наистина си сурова… сурова и жестока, както самата ти се изрази.
— Нима? Нека Бог ти прости за тези думи!
— Тогава защо ме отпращаш?
— Защото съм омъжена жена и милея за честта на своя съпруг, въпреки че не милея за своята. Алис, да тръгваме.
Той все още я държеше, но тя щеше да му избяга, ако не се бе навел над нея и не бе обвил ръка около талията й. Но се съмнявам, че щеше да може да направи това, ако тя бе решила да му попречи. Той я притисна в обятията си, наведе се и я целуна по устните. След това си тръгна, като бързо прекоси стаята, спусна се по стълбите и изхвърча от къщата.
— Слава Богу, че си замина! — възкликна Алис.
— Ти можеш да кажеш това, защото не загуби нищо! — отвърна лейди Гленкора.
— А ти спечели всичко!
— Нима? Не знаех, че съм спечелила каквото и да било. Единственото човешко същество, което съм допускала в сърцето си… единственото човешко същество, което някога съм обичала, току-що ме напусна завинаги, а ти ме караш да благодаря на Бог за това, че съм го загубила! Не виждам причина за благодарност — нито по отношение на любовта, нито по отношение на загубата. Всичко е ужасно от началото до края!
— Във всеки случай той вече знае, че не искаш никога повече да го виждаш.
