— Нито пък аз. Нямам никаква представа как да стигна до кюрдите. Разбираш, че се шегувам, нали? Въпреки че Плантагенет не разбира. Важното е, че са хора от изтока. Винаги съм харесвала изтока!
— Мисля, че този път ще трябва да се задоволим с Рим или може би Неапол — заяви господин Палисър.
Идеята, че лейди Гленкора сама бе събрала багажа си, бе почти толкова абсурдна, колкото думите й за кюрдите. Но въпреки това тя обикаляше от стая в стая и обявяваше, че това или онова нещо трябва да бъде взето, докато накрая пазарската кошница придоби наистина огромни размери. Алис бе изумена от всички тези приготовления и се зачуди колко голяма щеше да бъде свитата им. Знаеше, че лейди Гленкора ще вземе каретата си.
— Не че някога ще ми потрябва — рече тя на Алис, — но той настоява. Не иска да ми липсва нищо. Толкова е мил, нали?
— Много е мил — отвърна Алис. — Едва ли някъде има по-мил съпруг от него.
— Но е толкова скучен! — възкликна лейди Гленкора. — Предполагам, че всички съпрузи са скучни. Все пак това им е работата. Сигурна съм, че и аз щях да бъда скучна, ако бях съпруг на млада жена.
С тях щяха да пътуват две камериерки и двама слуги. Алис бе получила разрешение да доведе собствената си прислужница.
— Вземи една дузина прислужници, ако искаш — бе казала лейди Гленкора. — В сегашното си настроение, господин Палисър не би ти отказал нищо. Ако го помолиш да отидем сред кюрдите, веднага ще го направи. Или пък ако предложиш да посетим Крим.
Тъй като и двете прислужници на лейди Гленкора говореха френски, а нейната не, Алис се доверяваше на братовчедка си по тези въпроси.
— Трябва да имаш собствена прислужница — заяви лейди Гленкора. — Аз взимам две по същата причина, по която взимам каретата. Като дете, на което позволяват да облече любимата си рокличка, след като са го напердашили.
Когато Алис я попита защо отношението на господин Палисър към нея се е променило, всичко й бе обяснено.
— Виждаш ли, мила моя, аз му казах всичко — отвърна лейди Гленкора. — Винаги си казвам всичко. Никой не може да ме обвини в това, че не съм откровена. Той знае, че едно време, когато те помолих да идвам в къщата ти, за да се срещам с него, ти ми отказа. О, Алис! Тогава сгреши и все още мисля така. Но станалото станало. Нека всички тези неща останат там, където им е мястото — в миналото. Казах му и онези неща, които сподели с мен. Сещаш се какво имам предвид, нали? През последните десет дни нямах какво друго да правя, освен да се изповядвам. И когато една жена започне да прави самопризнания, колкото повече признава, толкова по-добре. Освен това споменах, че си отказала на Джефри.
— Не си!
— Разбира се, че го направих и това те издигна още повече в очите му. Струва ми се, че вече би позволил на Джефри да се ожени за теб, ако и двамата го искате, разбира се. И няма ли да е прекрасно, ако ви се роди син и ни позволите да го осиновим?
— Кора, ако продължаваш да говориш такива неща, ще си тръгна.
— Не бива да правиш това, скъпа моя. Вече не можеш да избягаш. Във всеки случай няма да можеш, когато пристигнем в Париж. О, Алис! Остави ме да бъда палава! Държах се толкова прилично през последните десет дни. Знаеш ли, че започнах да карам Денди и Флърт със скорост от десет километра в час? Горките животни сигурно са си помислили, че отивам на погребение. Клетите Денди и Флърт! Няма да ги видя цяла година!
На следващата сутрин закусиха рано, защото господин Палисър бе придобил този навик. Освен това бе заявил, че ранното ставане ще им се отрази добре.
— Но никога не ми казва защо смята така — оплака се лейди Гленкора.
— Според мен се налага, когато хората пътуват — посочи Алис.
— Не е това — отвърна братовчедка й. — Но трябва да бъдем послушни деца. Според мен изобщо не е честно, защото снощи той си легна веднага след вечеря, докато двете с теб останахме будни дълго след това. Но тази вечер ще си легнем рано.
След закуска тримата се отдадоха на бездействие. Беше нелепо и почти болезнено да гледат как господин Палисър обикаля къщата и брои сандъците, сякаш това щеше да помогне с нещо. В този повратен момент в живота си, той бе намразил документите, сметките и статистическите данни и не можеше да се посвети на тях. Мъжът, който доскоро се бе трудил от сутрин до вечер, в момента не можеше да се посвети на нищо. Целият му свят бе рухнал в краката му и не знаеше откъде да започне новия си живот. Още преди да е станало един часа и тримата бяха седнали да четат книги. Лейди Гленкора и Алис решиха да не излизат от къщата до края на деня.
— Не сме го обсъждали, но ми се струва, че това е част от наказанието ми — да не излизам никъде. Ако го направя, нищо чудно да ме открие на площад „Глостър“.
