Господин Палисър обаче не бе задължен да остава с тях и малко след три часа той се приготви да излезе на разходка. Нямаше да ходи до Камарата, разбира се. В момента нямаше никакъв интерес към това. Бе получил разрешение от спикера да отсъства до края на сезона. Не искаше и да се вижда с никого. Всичките му приятели смятаха, че вече бе напуснал Лондон. Смъртта и погребението му бяха обществено достояние и ако се появеше някъде, щяха да го сметнат за призрак. Говореха за него като за „напусналия“. Или по-скоро бяха говорили за него по този начин, тъй като вече бяха спрели да обсъждат отказа му. Клетият херцог на Св. Банги все още се сещаше със съжаление за него, особено в случаите, когато господин Файнспън го дразнеше. Но дори херцогът се бе примирил с решението му. Господин Палисър не искаше да разваля това спокойствие, появявайки се пред хора. Затова реши отново да се разходи под брястовете на Кенсингтън.
Вече бе сложил шапката си в антрето и тъкмо оправяше ръкавиците си, когато на входната врата се почука. Портиерът беше там: набит и червендалест мъж, който не бе особено словоохотлив. В момента стоеше с чадъра на господаря си в ръка и изглеждаше така, сякаш иска да бъде полезен с нещо. Когато чу тропането, изражението му незабавно се промени. Той все още държеше чадъра и бе повече от очевидно, че се чувства раздвоен в задълженията си.
— Дай ми чадъра, Джон — нареди господин Палисър.
Джон му подаде чадъра и отвори вратата, разкривайки Бурго Фицджералд на прага.
— Лейди Гленкора вкъщи ли си е? — попита Бурго, преди да е видял съпруга.
Джон се обърна и изгледа смаяно своя господар, сякаш съзнавайки, че новодошлият нямаше право да задава такъв въпрос. Портиерът несъмнено съзнаваше това и не отговори веднага.
— Не съм сигурен — рече господин Палисър и излезе на своята разходка. — Прислужникът ще ви каже.
Той бързо пресече „Парк Лейн“ и навлезе в парка, като нито веднъж не погледна през рамо, за да види дали Бурго е бил допуснат в къщата. Нито пък се върна и минута по-рано, отколкото бе възнамерявал. Все пак в него имаше нещо благородно.
— Да, лейди Гленкора си е вкъщи — отвърна портиерът, без да му се налага да проверява.
Това, че господин Палисър нямаше нищо против да приеме подобен посетител, не го засягаше. Не му бе наредил да отвърне, че господарката не си е вкъщи. По тази причина Бурго бе допуснат в къщата и въведен в стаята, където се намираше лейди Гленкора.
Така се случи, че тя бе сама. Алис се бе качила в спалнята си и лейди Гленкора седеше до прозореца в малката стаичка, която гледаше към парка. Седеше на една табуретка, закрила лицето си с ръце, когато името на Бурго бе обявено, и мислеше за него и за това какъв щеше да бъде животът й, ако я бяха „оставили на мира“, както често се изразяваше, както пред Алис, така и пред самата себе си.
Тя бързо се надигна, така че той я видя, когато вече бе станала.
— Помоли госпожица Вавасор да дойде при мен — нареди тя на прислужника, преди той да излезе, след което се приближи, за да поздрави своя любим.
— Кора — започна той и веднага й зададе въпроса, който бе дошъл да й зададе, с отчаяние и решимост в гласа. — Кора, дойдох тук, за да те помоля да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?
— Не, няма да го направя — отвърна тя.
— Не ми отговаряй така без дори да се замислиш. Всичко е уредено…
— Да, всичко е уредено — отвърна тя. — Господин Фицджералд, ще ви помоля да ме оставите на мира и да проявите малко великодушие към мен. Всичко е уредено. Можете да видите, че багажът ми е събран. Господин Палисър и аз, заедно с моята приятелка, заминаваме утре. Пожелайте ми приятен път и си тръгнете. Бъдете великодушен.
— Нима това ще бъде краят на всичко?
Той стоеше съвсем близо до нея, но досега бе докоснал единствено ръката й, когато я бе поздравил.
— Подай ми ръка, Кора — рече той.
— Не. Никога повече няма да ви подавам ръка. Трябва да проявите великодушие към мен и да си тръгнете. Това ще бъде краят на всичко — всичко, което ни свързва. Оставете ме, моля ви.
— Кора, някога обичала ли си ме?
— Да, обичах ви. Но бяхме разделени и тази любов изтля.
— Но аз все още те обичам… всъщност сега те обичам повече от всякога. Не ме гледай така. При последната ни среща не ми ли каза, че мога отново да те видя? Нима двамата с теб сме деца, които могат да бъдат разделени от други хора, въпреки че се обичат?
— Да, Бурго, деца сме. Това е братовчедка ми. Трябва веднага да си тръгнете.
Докато тя говореше, вратата се отвори и Алис влезе в стаята.
— Госпожице Вавасор, господин Фицджералд — представи ги лейди Гленкора. — Помолих го да си тръгне, Алис. След като ти дойде, може би ще ме послуша.
