Господин Палисър се бе разбудил и се върна в стаята, а остатъкът от вечерта премина в още по-спокойна атмосфера.
Когато излезе от къщата, Бурго Фицджералд зави обратно към площад „Гросвенор“, като отначало нямаше представа къде отива. Почти стигна до вратата на чичо си, преди да осъзнае къде се намира. Спря за малко пред къщата, потънал в мисли. В продължение на около половин час в сърцето му бяха бушували истински чувства. Отново бе притиснал в обятията си жената, която си мислеше, че обича. Бе обвил ръка около нея и я бе целунал, а тонът, с който бе извикала името му, все още отекваше в ушите му.
— Бурго!
Той прошепна името си, сякаш по този начин би могъл да си припомни гласа й. Утеши се с мисълта, че тя наистина го обичаше. За един кратък миг дори си помисли, че би могъл да живее с тази утеха! Но Бурго просто не бе такъв човек. Той бе мъж, който до голяма степен се нуждаеше от утехата на скъпите пастети и екзотичните ликьори, за да се чувства щастлив, а в момента не изглеждаше никак вероятно, че още дълго ще може да си ги осигурява.
Не възнамеряваше веднага да каже на леля си за своя провал, тъй като нямаше да спечели нищо от това. Дори можеше изобщо да не й казва. Така че Бурго обърна гръб на площад „Гросвенор“ и се насочи към клуба си на улица „Св. Джеймс“, надявайки се, че билярдът и брендито с вода ще му помогнат да възвърне самообладанието си. Но докато вървеше, той се прокле за това, че бе позволил на лейди Монк да му вземе онази пачка с банкноти. Защо й бе позволил да го надхитри по този начин? Когато влезе в клуба на улица „Св. Джеймс“, той вече бе забравил за Гленкора и разсъждаваше върху това как би могъл да измъкне онази пачка от ръцете на леля си.
На следващата сутрин всички в дома на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ станаха рано и никой не се прозяваше. Има някаква особена енергичност, която се появява сутринта преди дълго пътуване, и тази енергичност е още по-ясно изразена, когато нещата и хората, които трябва да бъдат пренесени, са многобройни и създават грижи. Лейди Гленкора създаде грижи на своя съпруг, тъй като не успя да слезе навреме на закуска. Когато бе порицана за това нехайно отношение към сключеното помежду им споразумение, тя настоя, че по-късният влак също би им свършил работа. Когато господин Палисър й доказа, след дълги обяснения, че ако хванат по-късния влак, ще пристигнат в Париж едва на следващия ден, тя обяви, че ще им бъде много по-приятно да пътуват цяла седмица, отколкото да покрият това голямо разстояние само за един ден. После добави, че от всичко най-много иска да види Фолкстън88.
— Ако това е така, защо не ми каза по-рано? — попита господин Палисър с най-мрачния си глас. — Ричард и каретата заминаха още вчера и вече са на борда на пощенския кораб.
— Ако Ричард и каретата вече са на борда на пощенския кораб, разбира се, че трябва да ги последваме — отвърна лейди Гленкора. — И трябва да отложим разглеждането на Фолкстън за по-късно. Алис, забелязала ли си, че когато човек пътува, той винаги трябва да се съобразява с някой Ричард и с някаква карета и постепенно започва да се чувства така, сякаш се е превърнал в роб?
Всички тези неща бяха истинско изпитание за господин Палисър, но ми се струва, че той им се наслади и искрено се зарадва, когато откри, че багажът им е потеглил от гара „Пимлико“ в правилния влак.
Разбира се, че на лейди Гленкора и на Алис им стана лошо, докато прекосяваха Ламанша, и че на камериерките им стана още по-лошо. Прислужниците изчезнаха, когато господин Палисър имаше нужда от тях, за да пият бренди с вода със стюарда на долния етаж. Лейди Гленкора заяви, че не би могла да стигне по-далече от Булон, дори да я носят на ръце. Въпреки това успяха да се доберат до Париж. Ако господин Палисър бе станал канцлер на хазната, едва ли щеше да му се наложи да работи по-усърдно, отколкото през този ден. Именно той откри коя карета бе запазена за тях, той пренесе пътните им чанти и пелерините им със собствените си ръце, той извади романите, които, разбира се, не бяха прочетени, и той извърши всички приготовления за този етап от пътуването им, сякаш щеше да им отнеме седмица, а не пет часа и половина.
— Боже мой! Почти през цялото време спах! — възкликна лейди Гленкора, когато наближиха Париж.
— Предполагам, че ти е било удобно — отвърна развеселено господин Палисър.
— Чувствам се отлично, откакто слязохме от онзи ужасен кораб. Защо правят корабите толкова неудобни? Сигурна съм, че е нарочно.
— Предполагам, че просто не могат да ги направят удобни?
— Морето ги прави неудобни — заяви господин Палисър.
— Няма значение. В следващите дванайсет месеца няма да се качваме на кораб. Можем да стигнем до кюрдите, Алис, без да ни се налага да се качваме на кораб. Според мен това е голямото удобство на континента. Човек може да ходи навсякъде, без да му става лошо.
