— Разбира се, че не искам. Малко по малко започвам да опознавам самата себе си. Що се отнася до това дали щях да избягам с него, просто не ми достигна смелост. Обмислях го, кроях планове и дори исках да се случи, но вече знам, че никога не бих го направила. Господин Палисър може да се чувства сигурен. Няма да му се налага да ме убеждава да оставам.
Алис знаеше, че няма смисъл да спори с нея, така че се приближи и седна до братовчедка си, тъй като тя отново се бе настанила на табуретката до прозореца. Опита се да я утеши, като започна да я милва по главата като малко дете.
— Знам, че трябва да остана там, където съм! — избухна лейди Гленкора, почти гневно. Говореше бързо и задъхано. — Не съм толкова глупава, че да не знам в какво ще се превърна, ако напусна съпруга си и отида да живея със своя любовник. Не си мисли, че смятам подобен живот за благословия, Алис. Но защо стигнах дотук? Заради женската порядъчност? Пфу! Къде беше тази порядъчност, когато ме принудиха да се омъжа за човек, когото не обичам, против волята ми? Ако бях отишла с него, ако бях избягала с мъжа, който трябваше да бъде мой съпруг, кого един справедлив Бог щеше да накаже по-сурово: мен или онези две жени и чичо ми, които ме измъчваха, докато не ме накараха да се омъжа за Плантагенет?
— Хайде стига, Кора. Замълчи.
— Няма да мълча! Ти беше господарка на собствената си съдба, Алис. Направи онова, което искаше и никой не те спря. Ти също страда, разбира се, но поне можеш да уважаваш себе си.
— Ти също можеш, Кора. Ти също вече можеш.
— Нима? Когато ме целуна, едва се сдържах да не го целуна в отговор с десеторно по-голяма страст. Как бих могла да уважавам себе си? Но всичко е грях. Съгрешавам по отношение на своя съпруг, защото се преструвам, че го обичам, и съгрешавам по отношение на Бурго, който трябваше да бъде мой съпруг, защото го обичам. Ето, чувам господин Палисър на вратата. Ела с мен. Или не, по-добре остани тук, защото той ще се качи горе. Задръж го в тази стая, докато аз се съвзема.
Господин Палисър веднага стори онова, което бе предвидила жена му и след като остави шапката си в антрето, той се качи горе и влезе в малката стаичка. Истината бе, че Алис все още се колебаеше дали да спомене името на господин Фицджералд, или да го премълчи. При нормални обстоятелства щеше да бъде напълно естествено да спомене името на посетител, който се е отбил в къщата, и самата мисъл да премълчи посещението му, просто защото става дума за любовника на съпругата на нейния домакин, я изпълваше с отвращение. Но от друга страна тя дължеше много на лейди Гленкора и не виждаше причина да я злепоставя ненужно. Така или иначе опасността бе отминала.
Господин Палисър обаче веднага сложи край на нейните колебания. — Имали сте посетител? — рече той.
— Да — отвърна Алис.
— Видях го на излизане — обясни господин Палисър. — Срещнахме се на вратата. Той, разбира се, не трябваше да идва тук. Постъпи неправилно и следва да бъде наказан… ако подобни прегрешения се наказваха.
— Струва ми се, че беше наказан — рече Алис.
— Що се отнася до Гленкора — продължи той, сякаш не я бе чул, — реших, че за нея ще бъде по-добре сама да реши дали да го приеме, или не.
— Тя нямаше избор по този въпрос. Пристигането му бе обявено и бе въведен в тази стая. Тя веднага ме повика и мисля, че постъпи правилно.
— Гленкора е била сама, когато той е влязъл?
— За около минута-две, преди аз да дойда.
— Нямам повече въпроси за това — обяви господин Палисър след кратка пауза. Може би бе очаквал Алис да продължи. — Радвам се, че сте били тук, иначе позицията й щеше да бъде много болезнена. За нея, а може би и за мен, е по-добре, че той е дошъл тук. Що се отнася до него, мога само да предположа, че е злодей. Бих простил действията на мъж, заслепен от страст, но не мога да си обясня как един мъж би могъл да се опитва да съсипе както нейната, така и моята репутация.
Чудя се дали докато произнасяше тази реч, съвестта му не му напомни за лейди Дъмбело и онази незабравима вечер, когато си бе позволил да я нарече Гризелда.
Тримата вечеряха в спокойна атмосфера и след това се отдадоха на четене. Не след дълго Алис забеляза, че господин Палисър се прозява и разбра от какво се бе отказал, за да спаси жена си. Той реши да се поразходи из къщата, за да се освежи, и именно тогава Гленкора й разказа за прозяването му в Мачинг.
— Мислех, че ще се разпадне на парчета — рече тя. — Какво ще правим с него?
— Не вярвам, че самият той осъзнава, че го прави — отвърна Алис.
— Това е добре — каза лейди Гленкора, — но какво ще стане, когато зарази нас? Тогава несъмнено ще осъзнае, че го прави. Беше се посветил изцяло на политиката и сега нищо друго не може да задържи вниманието му. Не разбирам защо подобен мъж изобщо е решил, че има нужда от съпруга.
— Много си сурова с него, Кора.
— От сърце ми се иска да се бе оженил за теб. Наистина. Но знам защо се е оженил, разбира се. И би трябвало да му съчувствам, имайки предвид колко голямо е разочарованието му по този въпрос.
