— Кой е човекът, който искаш да видиш най-много на този свят? — отвърна Гленкора.
— Братовчедка си Кейт, разбира се — каза Алис.
— Не е братовчедка ти Кейт. И не ти вярвам… иначе си пълна глупачка.
Алис бе свикнала с начина на изразяване на лейди Гленкора и не се обиди.
— Може би съм — отвърна тя.
— Знам, че не си. Но не съм толкова сигурна, че не си лицемер. Човекът, за когото говоря, е джентълмен, разбира се. Защо не покажеш поне малко вълнение? Когато Плантагенет ми каза, точно преди да седнем да вечеряме, едва не припаднах. Смяташе да ти съобщи след вечеря, по най-тактичния възможен начин, разбира се, докато келнерите разчистваха масата. Но реших да те спася от това. Сега ми се струва, че може би не е трябвало. Едва ли щеше да ти направи впечатление. Според теб кой е дошъл?
— Вече знам, разбира се — отвърна спокойно Алис. — Господин Грей е дошъл.
— Да, господин Грей е дошъл. В момента се намира в този хотел… или най-вероятно чака на езерото отвън, надявайки се да зърне светлина в прозореца на спалнята ти.
Лейди Гленкора направи кратка пауза, очаквайки Алис да каже нещо. Но тя мълчеше.
— Е? — попита лейди Гленкора, надигайки се от стола си. — Е?
— Е? — рече Алис.
— Нищо ли няма да кажеш? Нима за теб няма значение дали е дошъл господин Грей или господин Смит?
— Има значение. Наясно съм с важността на пристигането на господин Грей и най-вероятно ще лежа будна цяла нощ, мислейки за него… Надявам се, че това те прави доволна. Иначе не знам какво друго искаш да ти кажа.
— Трябваше да оставя господин Палисър да ти съобщи пред прислугата. Наистина трябваше.
— Нямаше да има значение.
— Наистина ми се струва, че нямаше да има. Чудя се дали някога си изпитвала чувства към някого… към него, към онзи другия или към когото и да било. Може би единствено към братовчедка си Кейт. Казват, че тихите води са най-дълбоки, но понякога ми се струва, че твоите са прекалено дълбоки за мен. Предполагам, че вече мога да се качвам, след като нямаш какво да ми кажеш?
— Какво искаш да ти кажа? Разбира се, че знам защо е дошъл тук. Самият той ми каза, че ще дойде.
— И защо не сподели поне това с мен?
— Каза ми, че може да дойде, но реших да не споделям това с никого. Можеше да промени намерението си или да се случи нещо друго. Казах му да не идва и щеше да бъде много по-добре, ако не бе дошъл.
— Защо… защо би било по-добре?
— Защото идването му тук няма да помогне на никого.
— Няма да помогне на никого! Струва ми се невъзможно да не помогне на всички! Виж какво, Алис. Ако не се сдобриш с него до утре вечерта, ще те сметна за напълно безсърдечна. Ако бях на твое място, отдавна щях да съм се хвърлила в обятията му. Но сега ще те оставя да лежиш будна цяла нощ, както се изрази.
Тя излезе от стаята, но почти веднага се върна, за да й зададе още един въпрос.
— Какво да му каже Плантагенет утре? Поискал е разрешение да дойде да те види, разбира се.
— Може да дойде, ако иска. Не сме се карали и не бих отказала да се видя с него!
— Може ли да го покани да вечеря с нас?
— О, да.
— Значи можем да отидем на пикник с него и всичко останало, сякаш е най-обикновен човек. Ами… лека нощ. Просто не те разбирам, Алис, това е.
Съмнително е дали Алис разбираше самата себе си. Веднага след като нейната приятелка си тръгна, тя духна свещта и седна пред отворения прозорец, за да съзерцава отблясъците на луната във водата.
Дали в момента той бе там й мислеше за нея? Може би, както Гленкора се бе изразила, гледаше нагоре към прозорците на хотела и се опитваше да познае коя от стотиците трепкащи светлинки бе нейната. Ако това бе така, той не трябваше да я вижда, така че Алис дръпна завесите, но продължи да гледа към езерото. Жалко, че бе дошъл, въпреки че това я бе накарало да го обикне още повече. Жалко, че бе дошъл, защото идването му нямаше да доведе до нищо. Тя отново и отново се уверяваше в това, въпреки че нямаше представа защо бе толкова сигурна. Гленкора я бе нарекла сурова, но убеждението й по този въпрос не се дължеше на нейната суровост. Сега, след като бе останала сама, сърцето й преливаше от любов. Изпитваше чувства към господин Грей, но в същото време смяташе, че не бива да се омъжва за него. Въпреки че той все още я искаше за жена. Нямаше съмнение, че все още я искаше за жена, въпреки срамния начин, по който се бе отнесла с него. Защо иначе би я последвал в Швейцария? В този миг тя си спомни онова, което й бе казал в Челтнъм — че няма да приеме, че е загубена за него, докато не се омъжи за друг. Тогава защо да не се случи онова, което той искаше?
