Госпожа Гринаул поклати глава, сякаш за да покаже, че не знаеше отговора на този въпрос. Най-вероятно щеше винаги да е така, но тя не искаше да разваля момента, правейки подобно тъжно изявление.
— Както вече казах — продължи след малко тя, — ако двамата с вас организираме събитието заедно, то няма как да не бъде успешно, не мислите ли?
Господин Чийзакър се съгласи, че това бе така.
— Разбира се, аз ще осигуря месото, сладкишите и плодовете — каза госпожа Гринаул, — а вие лодките и виното.
— И музиката — добави Чийзакър. — И ще поема всички останали разходи.
Той не искаше да пропусне някой свой принос.
— Бих поела половината разходи за всичко, ако желаете — отвърна госпожа Гринаул, но господин Чийзакър отказа. Той нямаше нищо против да поеме разходите, стига този факт да бъде разгласен.
— Господин Чийзакър, аз наистина смятах да осигуря музиката — продължи госпожа Гринаул. — Повярвайте ми.
— В никакъв случай няма да допусна това, госпожо Гринаул.
— Споменавам го сега, защото смятах да поканя Блоухард. Другият мъж, Флюти, не би се справил на открито.
— Тогава ще бъде Блоухард — отсече господин Чийзакър.
И беше Блоухард. Госпожа Гринаул обичаше да си угажда по тези малки въпроси, въпреки че сърцето й бе заровено в земята.
На сутринта на пикника, господин Чийзакър се отби на улица „Монпелие Парад“, придружен от капитан Белфийлд, чиито дрехи, поне в този случай, не свидетелстваха за някаква свада между него и неговата перачка. Беше облечен прекрасно и изглеждаше готов за работата, която ги чакаше днес. Носеше мнима моряшка куртка, щедро обкичена с месингови копчета, която умело подчертаваше изкусната форма на мнимите му моряшки докови панталони. Под тях се подаваха чифт лъскави обувки от лачена кожа, подходящи за танцуване върху пясък и намекващи, че собственикът им няма търпение да направи точно това и то без да оставя следи, подобно на Венера. Жилетката му бе от фин бял плат, украсен с голям брой позлатени копчета. Имаше лъскави кабари в ризата си и жълти ръкавици от шевро на ръцете си, както и втори чифт в джоба за по-късно, когато захладнееше. Съвършеното му облекло бе предизвикало смут в сърцето на неговия приятел Чийзакър, когато двамата се бяха срещнали. Капитанът бе добре сложен мъж, висок почти два метра, с тъмна коса, тъмни бакенбарди и тъмни мустаци: почти черни, но с онзи подозрителен оттенък, който сякаш крещи „фризьорски салон“. Освен това беше красив и имаше симетрични черти, въпреки че първите симптоми на прекалено честите среднощни забавления можеха да бъдат забелязани върху носа му. Но като цяло имаше приятна външност, поне за онези, които харесват подобни мъже.
Чийзакър също се бе издокарал като моряк. Носеше малко по-груба и отпусната куртка, спускаща се доста по-ниско от тази на капитана. Изглеждаше като дреха, която един моряк наистина би облякъл. Но той се отврати от себе си в мига, в който съзря Белфийлд, защото куражът му бе изневерил и не се бе осмелил да се украси толкова смело.
— Гъс, кълна се, че изглеждаш прекрасно — възкликна той.
Трябва да бъде обяснено, че капитан Белфийлд бе кръстен Густав.
— Не знам — отвърна капитанът. — Един приятел ми изпрати тези дрехи и каза, че били подходящи. Но бих ги сменил е твоите, ако искаш.
Чийзакър знаеше, че не би могъл да се побере в неговата куртка, така че не каза нищо, но се намрази още повече.
Сигурно помните, че госпожа Гринаул бе разкритикувала жестоко претенциите на капитан Белфийлд, обсъждайки неговия характер с племенницата си, но сега го посрещна с благосклонна усмивка. Може би мнението й за характера му се бе променило или пък бе решила да жертва собствените си чувства, за да не злепостави господин Чийзакър, тъй като двамата бяха добри приятели. Във всеки случай тя прие и двамата с широка усмивка. Госпожа Гринаул имаше впечатляващ талант по отношение на усмивките и можеше да демонстрира благоразположение към половин дузина различни джентълмени за точно толкова минути. Завариха я заобиколена от отворени кошници, които все още се пълнеха, докато госпожа Джоунс, Жанет и готвачката кръжаха около нея, изпълнявайки заръките й. Вдовицата държеше разгъната салфетка в едната си ръка и бе завързала голяма груба престилка около роклята си, за да се предпази от евентуално разливане на сос, оцет или сметана, но иначе демонстрираше траурните си одежди в техния пълен блясък. Не бе смекчила тържественото им великолепие дори малко. Не искаше да прави никакви компромиси между света на удоволствието и света на скръбта. В момента вдовицата, четири месеца след кончината на своя съпруг и с все още погребано сърце, подготвяше един изтънчен банкет с размах и вещина. Беше готова веднага да седне сред кошниците, в една, от които току-що внимателно бе сложен пай с месо от яребица, и да говори през сълзи за прескъпия си съпруг, без да се интересува от това дали хората ще одобрят поведението й. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд решиха, че го одобряват.
