— Останахме двамата с теб, Гриндемс — рече Максуел. — Парламентът да върви по дяволите. Да изиграем един робер.
Играха до три часа сутринта и господин Калдър Джоунс загуби доста пари, но ги загуби малко по малко, защото рядко надвишаваха десет шилинга за точка и най-големият залог беше две лири. Но Вавасор спечели и след като си тръгна, мъжете веднага започнаха да го одумват.
— Чудя се защо му харесва да идва тук — рече Грайндли. Именно той го бе поканил в клуба и се бе опитал да се сприятели с него.
— И аз не разбирам — отвърна Калдър Джоунс, на когото все още му бе криво заради парите, които бе загубил. — Миналата година влизаше тук, когато му скимнеше, сякаш е един от нас.
— Той е много съмнителен тип — обади се Грайндли. — Всичко, свързано с него, е обвито в тайнственост. Никой не знае откъде идват парите му. Наследи някакъв скромен имот на север, но профука всичко в бизнеса с вина.
— Грешиш за това, Гриндемс — каза Максуел, използвайки този подигравателен прякор, който бе измислил за своя приятел. — Направи купища пари в бизнеса с вина и ако бе продължил, щеше да стане много богат мъж.
— Но оттогава е загубил всичко, включително и онзи имот на север.
— Отново грешиш, Гриндемс, момчето ми. Ако утре старият Вавасор умре, Вавасор Хол ще отиде именно при него. В момента Джордж може и да е разорен…
— Няма съмнение в това, струва ми се — прекъсна го Грайндли.
— Може и да си прав, Гриндемс, но няма как да е загубил Вавасор Хол, защото никога не е проявявал интерес към него. А той е законният наследник и най-вероятно някой ден ще го получи.
— Въпреки това, не е ли странно, че идва тук? — попита Калдър Джоунс.
— Канили сме го неведнъж — отвърна Максуел. — Не защото го харесваме, а защото имаме нужда от човек за робер. Не харесвам Джордж.
Вавасор и не познавам много хора, които го харесват, но го харесвам повече от дъми и по-скоро бих играл вист с мъже, които не харесвам, отколкото изобщо да не играя.
Някой страничен наблюдател би си помислил, съдейки по тона му, че господин Максуел имаше предвид самия господин Грайндли, но последният сякаш не забеляза това.
— Прав си, разбира се — рече той. — Не можем да избираме хората, с които играем вист. Но определено не вярвах, че ще дойде и тази година.
На следващата сутрин членовете на клуба закусиха в девет часа, за да могат да тръгнат за Еджхил в девет и половина. Еджхил се намираше на дванайсет мили от Робъри и наемните коне можеха да изминат това разстояние за час и половина или дори по-малко.
— Някой знае ли нещо за кафявия кон на Вавасор? — попита Максуел. — Вчера го видях да влиза в двора със стария си коняр.
— И миналия сезон яздеше кафяв кон — отвърна Грайндли. — Дребничко животно. Бързо, но не особено надеждно на пътя.
— Онова беше кобила — каза Максуел — и той я продаде на Чинкуебарс37.
— За сто и петдесет лири — кимна Калдър Джоунс, — а тя едва ли струваше повече от петдесет.
— Спечели седемдесет с нея в Лемингтън — посочи Максуел, — и се съмнявам, че сега би приел парите му.
— Чинкуебарс ще идва ли тази година?
— Не знам — отвърна Максуел. — Надявам се, че не. Той е прекрасен човек, но не умее да язди, не обича да ходи на лов и предизвиква повече кавги от всеки друг мъж, когото познавам. Някой може ли да ми каже нещо за кафявия му кон?
— Ако бях на твое място, не бих си купил кон от Вавасор — заяви Грайндли. — Конете му никога не са толкова добри, колкото изглеждат.
— Това може да бъде казано за всеки кон — отвърна Максуел и сложи горещия овнешки котлет, който току-що му бяха донесли, в чинията си. — Всички правят тази грешка, когато си избират кон. И това е причината да има толкова много измами. Никога не искам гаранция, когато си купувам кон, и рядко правя оглед на животното. И се справям не по-зле от всеки друг. Не можеш да имаш съвършени коне, точно както не можеш да имаш съвършени мъже и съвършени жени. Трябва да се примириш с някои недостатъци: рижава коса, лоши зъби, големи крака. А понякога и с дразнещ глас. Но мъжът, който си купува кон, не може да се примири с нищо! По тази причина продавачите на коне са принудени да лъжат. Едно време отивах на конния пазар с триста лири и очаквах съвършено животно. Но вече не го правя и никога не очаквам животното да е съвършено. Искам да вижда, да има четири крака и да е бързо. Друго не ме интересува.
— Прав си, за Бога! — отвърна Калдър Джоунс.
Читателят веднага ще заключи, че банкерът Максуел властваше като крал в този малък клуб.
Вавасор бе изпратил два коня с Бат Смидърс, а самият той бе потеглил на пони, високо около метър и четиресет, което от четири години ползваше като наемен кон. Бе тръгнал малко преди десет часа, но бе успял да настигне Бат и двата коня около миля и половина преди Еджхил.
— Успя ли да ги опазиш чисти? — попита господарят, когато се изравни със своя слуга.
— Това са най-ужасните пътища в цяла Англия — отвърна Бат, който винаги се оплакваше от мястото, където се намираше в момента. — Но се обзалагам, че са по-чисти от повечето. Не знам как едно графство може да има такива пътища.
