Еджхил бе любимо място за ловни срещи в това графство, отчасти поради факта, че в съседната гора живееха много лисици, отчасти защото наоколо имаше много пасища и отчасти заради ловджийските наклонности на местното население. Що се отнася до собствения ми вкус, не съм убеден, че обичам да започвам деня си с голяма гора и съм напълно сигурен, че не обичам да го завършвам с такава. Трудно е да се открие каймакът на лова, както е трудно да се открие каймакът на всяко друго приятно занимание. Кой може винаги да пие хубав „Лафит“41, винаги да си говори с жена, която е едновременно красива и духовита, и винаги да бъде вдъхновяван от поезията, която чете? Човек обикновено трябва да пресее много кал, преди да намери своята буца злато. Това несъмнено се отнася и за лова и голямата гора, която често пречи на ловеца така, както калта пречи на миньора. Най-търсеното място са шубраците прещип, защото там златото веднага лъсва. Но без гората, в прещипа няма как да се завъдят лисици, и ако не беше калта, златото нямаше да намери своето място.
Както казах, Еджхил бе популярно място за срещи и в момента изглеждаше изключително красиво. Малкото поле бе пълно с ездачи, които бавно се придвижваха насам-натам, водеха разговори, пушеха пури, слизаха от наемните си коне и яхваха ловните, раздаваха заповеди на слугите си и се подготвяха за деня. Там се бяха събрали стари провинциални джентълмени от всички краища на графството, които се поздравяваха радушно; фермери-спортсмени, които обичаха да общуват с лордовете си и да чувстват, че удоволствията на провинцията са общи за всички; мъже, дошли от града и ходещи на лов в свободното си време като нашите приятели от клуба Робъри, които всъщност бяха най-многочислената група на полето; офицери от околните гарнизони; голяма тълпа от слуги и неколцина невзрачни пътешественици, дошли от най-различни части на страната, за да участват в лова. На пътя пред портата чакаха множество превозни средства: открити карети, двуколки, кабриолети и коли, в някои от които седяха дами, дошли специално за ловната среща. Но Еджхил не беше място за дамски срещи. Разстоянията бяха твърде големи и пътеките в Кранби Уд, голямата гора, не бяха подходящи за колела. Както винаги сред ездачите имаше неколцина представители на нежния пол, но дамите по принцип не харесваха Еджхил, дори онези от тях, които ловуваха. Само една карета, тази на господаря на хрътките, бе навлязла в свещената обител на полето и именно от нея в момента слизаше старият баронет, точно когато Максуел, Калдър Джоунс и Вавасор навлязоха в полето.
— Надявам се, че сте добре, сър Уилям — каза Максуел, обръщайки се към стария господар.
Калдър Джоунс също го поздрави, а след него това стори и Вавасор.
— Ами, да, бих казал, че съм добре, благодаря. Бихте ли продължили, ако обичате? Кобилата ми не можа да се обърне.
Някой друг го поздрави, но старецът само изръмжа в отговор. След като внимателно му помогнаха да се качи на коня (все пак минаваше седемдесетте), той се насочи към хрътките, а фермерите около него докосваха шапките си в поздрав. Но той не им обръщаше внимание, защото умът му бе зает е по-важни неща. Започна да шепне инструкции на своя прислужник, който отговаряше „Да, сър Уилям“, „Не, сър Уилям“ и „Несъмнено, сър Уилям“. Наблизо слухтеше дългокрак мъж с щръкнали уши, ловджийско кепе и яркочервено палто, който се надяваше да чуе някое от сутрешните указания на стареца.
— Кой, по дяволите, е онзи мъж? Тук се допускат само бричове и ботуши! — попита сър Уилям високо, докато слугата му се отдалечаваше с хрътките. Той познаваше мъжа, но искаше да го порицае за неучтивостта.
— Накъде трябва да се насочим първо, сър Уилям? — попита Калдър Джоунс смирено.
— Откъде мога да знам къде се крият лисиците? — отвърна сър Уилям и изруга, а Калдър Джоунс се оттегли, смълчан и нещастен.
