— А това вашето истинско име ли е?
— Не, естествено.
— Ето виждате ли? И мен нарече Зотов. Това показва, че тя няма възможности да прави допълнителни справки. Или просто няма желание. Или и през ум не й минава, че това не са истински имена, а псевдоними. Ако зад нея стоеше силен и опитен човек, те щяха да научат и истинското ми име, защото са имали адреса ми, между другото можеха да научат и вашето. Макар че, спор няма, щеше да им е много по-трудно да научат вашето — вие използвате много сериозна фирма за клетъчни връзки. Но ви повтарям, че за опитни шантажисти това нямаше да е невъзможно. Щяха да научат всичко. Съгласен ли сте?
— Общо взето, да — отговори колебливо Пьотър Михайлович — Склонен съм да се съглася с вашите аргументи.
„Така, той все пак не иска да плати — разбра Паригин. — Иска да се убеди, че тя наистина е сама и да я премахне. Какво пък, тъй да бъде, но той пак ще плати, мръсен кучи син!“
— Пьотър Михайлович, разговорът ни доста се проточи, трябва да приключваме. Имате ли още въпроси към мен?
— Не — с въздишка произнесе човекът зад стената. — Всичко е ясно.
— Взехте ли решение?
— Ще помисля още. Благодаря ви, че намерихте възможност да се срещнете с мен.
— Не ми благодарете — позасмя се Паригин, — не съм знаел, че това сте вие. Мислех, че е поредният клиент.
Те се разотидоха в същия ред, както и миналия път. Пръв си тръгна Пьотър Михайлович, а след двайсетина минути Паригин заключи вратата на мъжката тоалетна отвътре, отключи с друг ключ вътрешната врата, която водеше към женската тоалетна, и вече оттам, като използва трети ключ, излезе навън от другата страна на кръглата постройка и тръгна през парка в посока, обратна на онази, в която бе поел събеседникът му. Така се чувстваше по-спокоен.
На сутринта той се обади на Лолита и разбра, че е притиснат отвсякъде и ситуацията се е изострила до крайност. Лола не издържала затворничеството и си отишла до вкъщи за някаква дреболия, без която според Паригин спокойно би могла да преживее и сто години. Но Лола очевидно не е смятала така. С една дума отишла в жилището си и там естествено я чакали. Не в самия апартамент, разбира се, а на стълбището.
— Женя, едва се откопчих от тях! — крещеше Лолита в телефонната слушалка, задавена от сълзи. — Докараха ме тук и сега седят в колата точно под прозорците. Казаха, че ако до три дни не получат парите, ще влязат в апартамента и ще вземат Серьоженка.
— Абе за кой дявол си отишла там! — кресна и Евгений. — Нали ти забраних изобщо да излизаш! Ти да не си луда случайно?
— Ох, Женечка, какво ще правя сега! — нареждаше плачещата жена. — Ще полудея от страх, та те всеки момент може да нахълтат в апартамента.
— Тихо! — сряза я Паригин. — Нали са ти казали: три дни. До три дни пари ще има.
— Ти откога вече обещаваш, пък…
Тя обидено изхлипа и Евгений се намръщи. По дяволите, Лола разговаря с него така, сякаш той й е съпруг и й е обещал още за миналата Коледа ново кожено палто, защото няма какво да облече в студа. Да се благодари, че изобщо се нае да й помогне, а не я прати на майната й. Ах, братовчеде, братовчеде, каква я свърши ти! Разбира се, в твоя памет ще направя всичко възможно, че и невъзможното, макар че бог ми е свидетел какво ми струва това.
— Казах: пари ще има! — твърдо повтори той и затвори телефона.
Анна седеше на пода с глава в скута му и не откъсваше от лицето му напрегнат поглед.
— Какво има, Женя? — тихо попита тя. — Някакви усложнения ли?
Потънал в размислите си, той я погали по косите машинално, но въпреки това — за кой ли път! — забеляза колко копринени, лъскави и тежки са те и колко приятно за дланта му е това докосване.
— Лолита е направила поредната глупост и сега кредиторите на братовчед ми знаят къде се намира. Ще трябва да форсираме събитията. Не можем да чакаме повече.
— Но Пьотър Михайлович каза да се обадя след два дни.
— Всичко може да е казал. Какъв ти е той на тебе? Началник? Треньор? Ще се наложи да му се обадиш още днес.
— Ти самият ми каза, че трябва да бъдем точни и учтиви, за да го накараме да ни уважава — упорито възрази Анна.
Паригин знаеше, че е права. В друга ситуация и той самият щеше да говори по същия начин. Вярно, събитията бяха започнали да се развиват не както му се искаше, но нямаше какво да се направи. Не той определяше сроковете, а хората, които в момента чакаха под прозорците на Лола. Дявол да я вземе тая глупачка, дето не я свърта на едно място!
— Анюта, невинаги нещата се подреждат по най-добрия начин. В края на краищата и ние с теб сме заинтересовани всичко да свърши колкото може по-бързо, нали така?
Той я погледна изразително и весело й намигна, сякаш й напомняше за сватбата и за медения месец на океанския бряг. В отговор Анна се усмихна леко и открито, в очите й припламна искра, която ясно показваше, че е разбрала всичко.
— Трябва да му се обадиш и да кажеш, че обстоятелствата около теб са се променили и парите ти трябват спешно. При това можеш дори да не криеш, че си нервна — това ще бъде напълно убедително.
— Какви обстоятелства около мен може да са се променили?
