Докато си връщаше естествения облик, тя успя да убие цял час. Сега отново беше безцветна блондинка с белезникави вежди и мигли. Настя се стараеше да не се гледа в огледалото, за да запази решимостта си докрай. Така и не успя окончателно да заглуши вътрешния глас, който й нашепваше: „Не си навирай носа в това, не се рови, неизбежно ще намериш и други доказателства, че с това е свързан вторият ти баща, и ще изпиташ още по-голяма болка. Затвори си очите и се преструвай, че нищо не се е случило, че нищо не знаеш, че просто ти се е сторило. Да не би само баща ти да има навик да драска по етикетите на бутилките? Със сигурност има и други хора, които го правят. Втълпи си го и се успокой.“ Настя много искаше да послуша и последва съветите на това коварно гласче, трудно й беше да се бори със съблазънта отново да се върне към спокойния и стабилен живот, в който си имаше своя толкова близък и обичан татко Льоня. И от него винаги можеше да поиска съвет. А сега не можеше.
Тя седеше в кухнята, пиеше кафе и методично чертаеше на лист някакви схеми и таблици. Така й беше по-лесно да подрежда мислите си.
От едната страна на листа, вляво горе, подреди сведенията за седмината удушени. Един от тях беше някой си Нурбагандов, в миналото — Хаджиев, завършил учебния център, създаден в рамките на държавната програма. Бивш „източник на информация“ на криминалната милиция, по нелепа случайност разпознат от Дмитрий Вавилов.
Горе вдясно нарисува кръгчета и квадратчета, в които вписа информацията за Никита Мамонтов, потенциален курсант в учебния център, и за загиналия при автомобилна катастрофа журналист Баглюк. От името на Мамонтов до квадратчето „учебен център“ прекара пунктирана линия. Тук връзката беше ясна.
В долния край на страницата — сведенията за Лазарева и за двамата мъже — загиналия Стоянов и задържания Паригин. Между долната и горната част имаше само една връзка. Лазарева — Баглюк. Между тях нямаше нищо друго, което да ги свързва. Следователно, за да се обединят всички тези части в едно, трябваше да се изясни защо баскетболистката бе отишла в редакцията. Това беше най-слабото звено, защото и момичето, и журналистът бяха мъртви. Вече нямаше как да ги попита. Но без това звено нищо нямаше да излезе.
Вярно, имаше още едно звено. Баглюк — Леонид Петрович. Но нали не можеше да попита втория си баща… Не, тя няма да направи това за нищо на света. Идиотска история: да води следствие срещу собствения си втори баща, който й беше като истински и когото от най-ранно детство бе наричала татко.
Точно в седем сутринта тя решително влезе в стаята и запали лампата. Ирочка се размърда под одеялото, извърна се към стената и се зави презглава. Настя включи поставения на бюрото компютър, бързо намери своя азбучен справочник и въведе думата за търсене: Стоянов. Беше абсолютно сигурна, че ще намери човека, който й трябваше. Но я очакваше разочарование. Мъжете е фамилно име Стоянов не бяха много, само осемнайсет, но сред тях нямаше нито един Григорий Иванович. Нищо чудно, че името й се бе сторило познато, от тези осемнайсет Стоянови двама бяха братя, жестоки убийци, и навремето й се бе наложило здравата да се потруди за разкриването на извършените от тях престъпления. Други петима бяха цяло семейство: родители, син, снаха и внучка — всички бяха загинали при взривяване на колата им, с която те тръгвали за вилата си. Синът беше важен бизнесмен, а взривът — акт на отмъщение. Настя добре си спомняше този случай, беше съвсем пресен.
Значи в нейните домашни архиви Григорий Иванович Стоянов липсва. Добре, нека опитаме да потърсим Паригин. Може да се получи точно обратното на замисленото — търсенето на познатото име да не доведе до успех, а търсенето на непознатото изненадващо да даде положителен резултат. Общо взето, без да се надява на нищо особено, Настя набра името на екрана и включи търсачката. А ето го и него — Паригин, Евгений Илич, роден 1948 година. Нима наистина е той?
До името бяха написани букви и цифри, обозначаващи файла, в който се съдържаше по-подробна информация. Настя бързо намери нужния й материал и го прегледа. Започна да става много интересно! Евгений Илич Паригин е бил сред многото задържани и разпитвани във връзка с дело за убийство. С него е работил Михаил Доценко. Против Паригин не са били намерени никакви улики и благополучно са го пуснали. И адресът съвпада. Излиза, че е същият.
Какво излиза значи? Паригин, също като убития Никита Мамонтов, е попадал в полезрението на милицията при разследване на убийство, но доказателства той да е имал нещо общо с него не са били намерени. С Паригин, както и с Анна Лазарева, бе работил Доценко. И за капак Паригин — странно защо — е ходил по малка нужда точно на мястото и по времето, където и когато са се вкопчили в смъртна хватка Лазарева и неизвестният Стоянов.
Но Паригин отрича да е познавал Лазарева и твърди, че се е озовал случайно на местопроизшествието. Всичко се случва в този живот… Стават съвпадения, каквито никой автор на фантастични романи дори не е сънувал.
