Стасов не споделяше оптимизма й. Едно беше, когато Татяна живееше и работеше в Петербург, свикнала да споделя живота си само с Ира, която доброволно бе поела функциите на икономка и домашна помощница. И съвсем друго — когато вече живее в Москва и скоро ще има новородено на ръце, а Ирочка ще трябва да се грижи не само за себе си и за Татяна, както преди, а и за Стасов, и за детето. Докато в Питер Татяна успяваше да съчинява и издава по три-четири книги годишно, което всъщност им даде възможност да купят новия апартамент, то живеейки в Москва, подобна перспектива едва ли би могла да се смята за възможна.
За негово учудване Татяна не влезе в спор с Ирочка, макар че не изрази и възторг. Просто безразлично махна с ръка и каза:
— Прави каквото искаш и не ме търси за нищо. Аз не мога да се занимавам с това.
Ирочка с ентусиазъм се захвана с виенето на новото семейно гнездо. Намери дизайнер, с когото сключи договор за разработване на проекта, и сега по цели вечери обсъждаше с него по телефона подробностите от извършваните в апартамента работи. Стасов не разбираше и половината от това, което чуваше. При цялото си желание той не можеше да си представи защо се прави допълнително армиране от двете страни с мрежи от арматура, какво значи сложна конструктивна форма на вратите и защо е за предпочитане пералнята да се монтира между мивката и ваната, а не между мивката и вратата. Не знаеше какво е това меандър1, и представа си нямаше защо при обсъждането на кухнята току изплуваше думата балдахин, която му изглеждаше по-подходяща за спалнята.
Най-силно го изумяваше обстоятелството, че към ремонта прояви неочакван и неугасващ интерес неговата обична дъщеря от първия му брак — Лиля, която през март щеше да навърши десет години. Лиля изпитваше слабост към всичко, както се изразяваше самият Стасов,
Лиля седеше в кухнята в боксониерата в Черьомушки, забила поглед в книга с натрапчивото заглавие „Смърт край подиума“, докато Ира майстореше нещо край печката. Ароматите, които се носеха из кухнята, бяха просто упоителни. Ирочка обаче изглеждаше угрижена, често въздишаше и дори ругаеше шепнешком.
— Какво ви е, лельо Ира? — разтревожено попита Лиля. — Боли ли ви нещо?
— Главата — разсеяно отвърна Ира и продължи да се взира в тестото и пълнежа.
— Изпийте едно хапче — посъветва я момичето.
— Боли ме не в буквалния смисъл. Все не мога да свикна да готвя за четирима, пак не прецених правилно продуктите.
— Какво, не стигат ли?
— Напротив, твърде много съм сложила. А тези пирожки са едни особени, могат да се ядат само направо от фурната. Останат ли за утре, превръщат се в отрова, стават корави, плоски и отвратителни. Жал ми е да изхвърлям тестото и пълнежа, а ако все пак ги изпека, няма да ги изядат. При всяко положение — язък за продуктите!
— Ами тогава хайде да поканим гости — предложи Лиля.
— Гости ли? Кого например?
— Например леля Настя. Татко спомена, че чичо Льоша е заминал за Америка за три месеца, а леля Настя сега гладува, защото няма кой да я нахрани.
— Добре че се сети! — одобрително кимна Ира. — Непременно ще поканим леля Настя, но само тя не е достатъчна. Трябва ни поне още един човек. Ти си помисли, помисли си за друг приятел на баща си, а аз ще се обадя.