— Какво искаш? — Коротков недоволно се извърна към нея, старателно дъвчейки мръвка и пъхайки след нея в устата си лъжица зеленчукова салата. — Защо се заяждаш със стар гладен детектив, когато най-сетне са му дали да похапне и са го сложили да седи до очарователно момиче? Ама и ти си една досада!
Впрочем каза го миролюбиво и дори почти гальовно.
— Добре, извинявай. Името „Руска тройка“ не ти ли говори нещо?
— Това е банка. Намира се в Западния район.
— Това и аз го знам. Но имам усещането, че съвсем наскоро ми се мяркаше пред очите по някакъв повод. И не мога да си спомня по какъв.
— Е, драга моя — Коротков направи изразителен жест с вилицата, — тук не мога да ти помогна. Мяркало се е пред твоите очи, не пред моите.
Чиниите, подредени на трапезата, бързо се опразваха, всички имаха прекрасен апетит. Изключение правеше само Татяна, която зле понасяше бременността и почти нищо не ядеше, а и в разговора практически не участваше, седеше, затворена в себе си, бледа, със сенки под очите.
Към десет часа бившата съпруга на Стасов — Рита — пристигна, за да прибере Лиля. Както обикновено, тя не пристъпи по-навътре от антрето и при това толкова припираше детето, сякаш всяка секунда в повече в дома на бившия й съпруг й нанасяше кървяща рана. Естествено Рита имаше любовник, същия, с когото се бе свързала още преди развода със Стасов, но това изобщо не означаваше, че се е примирила с равнодушието на бившия си съпруг. Нея трябваше да я обичат всички мъже до един, и то непременно до гроб. Това се отнасяше и за Владислав, а всяко отклонение от цитираното правило Рита възприемаше като престъпление.
Към единайсет станаха да си ходят Настя и Коротков. Утре им предстоеше работен ден, а тепърва трябваше да стигнат и до домовете си. Колата на Коротков беше толкова стара и грохнала, да се чудиш как все още се движи, и май единственото нещо, което работеше в нея, беше запалката. Парното естествено не работеше, но след топлото жилище и обилната трапеза студът не се усещаше веднага. Настя храбро си свали ръкавиците и бръкна в чантата си за цигарите.
— Танюшка е някак смачкана — съчувствено каза Юра. — Да ти се доплаче, като я гледаш. А пък моята красавица, когато носеше сина ни, просто цъфтеше цялата, можеше да я сложиш на плакат „Пийте доматен сок!“
— Голямо сравнение направи! Жена ти тогава на колко години е била?
— Малко над двайсет.
— А Танюшка е вече над трийсет. И здравето й не е цветущо… Слушай, къде все пак може да съм чувала тази „Руска тройка“, а?
— Е, стига де, какво те прихваща с тази „Тройка“! Я по-добре да си поговорим за Баглюк.
— За онзи журналист ли? Добре, да си поговорим.
— Разбираш ли, в събота и неделя само той ми беше в главата, все се надявах нещо да ми просветне. А днес с благословията на Господаря отидох при него в редакцията. Представих се значи, така и така, господин Баглюк, с публикацията си вие дълбоко ме наскърбихте. Така че с вас трябва да огледаме случая от всички страни и да изясним нещата докрай в това недоразумение. Защото, така да се каже, няма нищо по-лошо от наскърбен детектив.
— Е, и той какво?
— Той — нищо. Седи си едно спокойничко, усмихва се. Ако съм ви наскърбил, казва, драги ми господине, нищо лично, такъв е животът, защото зад всяка написана от мен дума стои документално потвърждение, което съм представил заедно с подготвената за печат статия на моето вестникарско ръководство. И вие нямате в какво да ме упрекнете.
Настя издърпа пепелника и тръсна пепелта в него.
— Лъжеше ли?
— Май че не. Веднага вдигна телефонната слушалка и се обади на началството си, началството ни покани в кабинета си и достъпно ми разясни — на мен, тъпия и неграмотния, — че имат доказателства, които именно са в основата на текста на статията „Трупове на бунището“. Ако ли пък аз имам факти, опровергаващи тези доказателства, моля, мога да ги предявя. Тогава ще седнем да обсъдим нещата. Засега те нямат основания да не вярват на предоставените им доказателства.
— Господи, защо мълчиш, а не казваш веднага! — ядоса се Настя. — Какво имат?
— Те имат, Асенка, видеозапис на монолога на Никита Мамонтов, в който той си признава убийството на Павелецката гара и разказва как аз съм го вербувал, като съм му обещал да отклоня отговорността от него, и как после ми е доставял информация. Имат и диктофонен запис на същия монолог.
— Браво бе! — подсвирна Настя. — И как да разбираме това?
— Ами знам ли!
— Чакай, Юрик, а ти сигурен ли си, че на записа е записан именно Мамонтов? Нима толкова добре си спомняш лицето му?
— Там е работата я… Живия Мамонтов си го спомням, но съвсем приблизително. Минаха година и половина, а след Никита съм се срещал и запознавал с толкова много хора, че в главата ми е пълна каша. Виж, на мъртвия Мамонтов съм се нагледал достатъчно. Нямам основание да се съмнявам, но, разбира се, трябва и криминалистите да погледнат. Има много хора, които просто си приличат, това ние с тебе го знаем прекрасно от опит.
— И какво ти каза вестникарското ръководство?
