Беше опасно да се кара със Стоянов — нали много от хората, които му бяха задължени, сега бяха на по-високи длъжности от самия Боровков. Направиха го началник, а Зеленин назначиха за негов заместник, като всячески увериха хората, които бяха ходатайствали за Александър Петрович, че при първа възможност ще го повишат. Самият Зеленин се отнесе към длъжността си спокойно и не изразяваше ни най-малко недоволство, но хората, които стояха зад гърба му, направо беснееха, понеже смятаха, че тяхното протеже е трябвало да бъде назначено на най-високия пост. Замисълът, от който се ръководеше Василий Валерианович, не беше чак толкова сложен, че в него да не могат да проникнат и други хора. Така че, като оцениха остроумната идея на Галузо, различни политически сили започнаха да му пробутват свои хора. Именно един от тези хора беше Зеленин. По този начин противопоставянето на двамата ръководители на учебния център в действителност беше отражение на борбата на два политически клана за властта над капитала, който щеше да бъде използван в бъдещата предизборна надпревара.
Галузо не искаше да взема пряко участие в конфликта, той не обичаше откритата борба, предпочиташе да плете интриги и да постига нужния резултат, който да настъпва уж от само себе си, по естествен път. Нека всичко си върви, както си е, нека Стоянов бъде началник, а Зеленин — заместник, но при това след известно време ще стане ясно, че Стоянов не е достатъчно компетентен, а Зеленин се ориентира в проблема много по-добре.
Разбира се, не можеха да свалят Стоянов от длъжност и да го махнат от учебния център. С притежатели на секретна информация човек не се кара — това е закон. С тях или си приятел, или се разделяш завинаги, с други думи — ликвидираш ги. Ето защо крайната цел на интригата, заплетена от Василий Валерианович, беше да накара Стоянов доброволно да признае превъзходството на Зеленин и да му отстъпи управлението, като формално остава началник. Фактически Александър Петровия Зеленин щеше да ръководи учебния център. Така онези, които стояха зад Стоянов, тихичко щяха да бъдат отместени встрани. А после би могло да измисли още някоя интрижка, в резултат на която и покровителите на Зеленин нямаше да отварят прекалено голяма уста за пая на Галузо. Василий Валерианович никога не забравяше добрата максима: давай от своето на ближния. И беше готов да даде.
Но няма да даде всичко я!
Към днешна дата ситуацията беше обнадеждаваща. Няколко издънки, допуснати по вина на Стоянов, поставиха Зеленин на позицията на човек, който по-добре знае как да организира работата на учебния център. Естествено Василий Валерианович Галузо и Виталий Аркадиевич Боровков бяха направили доста за целта. Само първата издънка, която бе свързана с банка „Руска тройка“, стана от само себе си и напълно случайно. А пък останалото… Бог дава, дето има една приказка, но в кошара не вкарва…
Мисълта за банка „Руска тройка“ не даде мира на Настя чак до сутринта. Но тя се стараеше това да не отнема цялото й внимание, защото задача номер едно оставаше все пак маниакът удушвач. И след посещението на Настя в академията при професор Самойлов остана с усещането, че съвсем се е оплела. Разбира се, би могла да махне с ръка на науката, още повече че подозренията по адрес на Анна Лазарева се засилваха все повече.
Настя реши още веднъж внимателно да прегледа всички материали за жертвите на удушвача, още повече че Коротков още миналата седмица й беше донесъл сведенията за живота и дейността на потърпевшите през последните пет години, а тя така и не бе намерила време да систематизира тези сведения, просто им хвърли бегъл поглед, не видя нищо, което да привлече вниманието й, и пъхна книжата в сейфа. Идвайки на работа, тя, както и всички останали, посети кабинета на Мелник и получи неговото разрешение да прекара целия днешен ден в аналитична работа.
Първо приготви чисти листове и ги разчерта на таблици, след което започна да вписва в графите разнообразна информация. Потърпевшите бяха сменяли местоработата си, жилищата си, бяха се женили и развеждали, бяха им се раждали и умирали роднини — и всичко това се записваше в таблиците по система, която само Настя си разбираше. Времето минаваше, тя пиеше вече трета чаша кафе, пепелникът се пълнете с угарки, а таблиците — с думи и знаци. И именно тук тя се натъкна на името на онази банка — „Руска тройка“. Втората жертва на удушвача, някой си Аликади Нурбагандов, роден през 1964 година в Дагестан и живеещ от 1970-а в Москва, към момента на гибелта си не бе работил никъде, но десет дни преди смъртта си се е водел служител в банка „Руска тройка“. Нещо повече — на работа в банката той е бил назначен едва две седмици преди неочакваната си смърт, с други думи работил е там само четири дни и е напуснал. Много интересно! А още няколко дни след смъртта му загива ръководителят на службата за сигурност при тази банка — Дмитрий Вавилов. Е, направо прекрасно!
