— И аз горе-долу толкова. Ще те откарам до някоя метростанция.
Към девет часа Настя и Юра Коротков си тръгнаха от работа. На улицата Настя вдигна глава и потърси с очи кабинета на Мелник. Прозорците му светеха. Владимир Борисович още беше на работа. Житената питка — Гордеев — също никога не си тръгваше рано, понякога дори нощуваше на „Петровка“. Знае ли човек, може би в крайна сметка новият шеф щеше да се окаже само малко по-лош от стария…
Когато спираше на поредното кръстовище, Валентин Баглюк едва успя да овладее колата. Платното беше много хлъзгаво. И как можа пак да се напие? Впрочем ясно — толкова се притесни заради този запис и изобщо заради цялата тази история. Глупава история, като помисли човек. Как можа да се изложи така! И името си омърси, и редакцията изложи. Идиот! Скапа се и започна да успокоява изопнатите си нерви с алкохол. Главата му сега е замътена, не може да мисли, ръцете и краката загубиха координация. Добре де, да стигне до вкъщи — и в леглото. Пък утре ще видим.
Иначе това ченге се оказа свестен човек, не му крещя, не му говори за съд, спокойно и подробно го разпита за всичко. Личеше си как съчувства на Баглюк. И разбира, че не го е направил със зъл умисъл. Другояче се държа детективът Коротков. Той отдалече излъчваше яд и омраза към журналиста. С него изобщо не можеше да се разговаря спокойно. А с Владимир Борисович се получи хубав разговор, задушевен. Баглюк естествено се разкайваше, биеше се в гърдите, извиняваше се, а Мелник постоянно го възпираше и все го караше отново и отново да говори за обстоятелствата, при които бе получил записите.
— Някой е започнал мръсна игра срещу криминалната милиция — повтаряше той на Валентин, — така че сега за мен са важни не вашите извинения. Искам да разбера кой и защо го е направил.
И отново го разпитваше кога се е обадил онзи човек, какво му е казал, как са се срещнали, как е изглеждал непознатият, с какво е бил облечен. Молеше го да си спомни и да опише неговата походка, жестове, маниери, интонации, характерните изрази в речта му. Баглюк се стараеше с всички сили, напрягаше паметта си, разказваше, като се стараеше да бъде максимално точен. Веднага си личеше, че Владимир Борисович е зает човек. По време на разговора им той на няколко пъти излиза от кабинета за някакви неотложни работи, като оставяше Баглюк сам, вярно, не за дълго, по за пет-седем минути, не повече. И всеки път се извиняваше, задето е бил принуден да прекъсне разговора им. Учтив, възпитан. С една дума — приятен човек беше този началник, Владимир Борисович Мелник.
Тежкото опиянение още не му минаваше, всичко се раздвояваше пред очите на Баглюк, а и реакциите му бяха забавени. В един момент го достраша, стори му се, че колата изобщо не му се подчинява и се движи сама, накъдето си иска. Дали да не я зареже в някоя пресечка, да си вземе такси и да я прибере утре, когато изтрезнее? Не, ще я откраднат, като едното нищо ще я откраднат или ще я изтърбушат, защото няма аларма. Сто пъти си беше казвал, че трябва да сложи, но все не се наканваше или пък нямаше пари. По-добре да удари още една глътка за кураж и да натисне още газта, та да не се тормози и по-бързо да стигне до спасителния гараж край техния блок.
Спрял на червено на поредното кръстовище, Валентин се озърна, бързо извади от жабката плоска бутилка уиски и удари три големи глътки. Веднага му олекна на душата, пътят вече не му изглеждаше толкова хлъзгав, а колата — неуправляема. От какво се уплаши, глупако? Да не си за пръв път пиян на волана? Вярно, по-рано караше, дето се вика, на нисък градус, а така натряскан като днес не си шофирал никога. Добре де, както и да е. Винаги си се оправял, и днес ще се оправиш. Нищо страшно. Господ те пази, няма да допусне нещастие. Я сега да надуем газта още малко и след десет минутки сме си вкъщи. Кажи-речи, вече стигнахме.
Сутрешното съвещание при Мелник започна с изненада, но още по-изненадваща беше посоката, в която пое разговорът. Когато събра служителите от отдела, началникът каза:
— Разбира се, всички знаете, че неотдавна в един вестник беше публикувана статията „Трупове на бунището“. Предполагам, че сте я чели, затова няма да преразказвам мръсотиите, с които вестникът ни беше залял чрез тази статия.
Хората закимаха, сиреч — разбира се, четохме я, не е нужно да я преразказвате.
— Искам да ви кажа, че статията е била написана въз основа на материал, който при проверката се оказа фалшифициран. С облекчение мога да констатирам, че от нашето поделение не е имало изтичане на информация. Но в тази пикантна ситуация един от нашите служители е проявил смайващ непрофесионализъм и поведението му граничи вече просто с разхайтеност и безразличие към възложената работа. Имам предвид майор Коротков.
Всички с недоумение изгледаха Юра. Но как така? Юрка никога не е бил такъв…
