Отидоха до близкия магазин и купиха продукти. За всичко плащаше Евгений и по неговия избор и по количеството на покупките Анна разбра, че той не смята да се ограничи само със закуската.
— Можеш ли да готвиш чахохбили? — попита Евгений.
— Мога.
— Тогава ще купим пиле. Тук някъде видях една баба да продава кориандър и босилек. Къде беше, спомняш ли си?
— На онази сергия — радостно отговори Анна. — Ей я там, със синята шапчица.
Господи, той иска да поживее в този апартамент заедно с нея! Иска тя да му готви! Той е първият в живота й мъж, който не смята, че дори прекараната с нея нощ не е повод за запознанство. Може би е било глупаво винаги да се заглежда по млади мъже? Защо пък прекрасният принц да не изглежда и така? Кой е казал, че прекрасните принцове са задължително млади?
Настроението й се подобри, от доскорошната депресия не остана и следа, напротив — Анна изпадна в радостна възбуда. И внезапно си спомни, че всъщност не знае абсолютно нищо за човека, за когото днес ще готви пиле чахохбили.
— Женя, а ти кой си? — попита тя, когато си тръгнаха от сергията със зеленчуците, където току-що придирчиво бяха избирали кориандър, босилек и магданоз.
— Аз съм Женя — усмихна се Паригин. — Евгений Илич. Забрави ли вече?
— Имам предвид с какво се занимаваш и…
— Ще трябва да те огорча. Аз съм обикновен инженер в обикновен автозавод. Не съм милионер, не съм банкер и не съм кинозвезда.
— А защо не си на работа днес?
— В болнични съм. Грип.
— Не си личи — позасмя се Анна. — Ако съдя по снощи, ти си абсолютно здрав, младите могат да завидят на здравето ти.
— Така ли? — Той отново се усмихна и нежно докосна ръката й. — Благодаря ти, Анечка, ценя комплимента ти. Приятно ми е, че не съм те разочаровал. Колкото до грипа, отчасти си права. Наистина казах на лекаря, че все още не се чувствам добре, и си удължих болничните, защото имам проблеми, за чието решаване ми е нужно свободно време. Нещо повече — дори мисля да си пусна молба за неплатен отпуск.
Той реши да хване бика за рогата. Не биваше да протака, времето си вървеше, а пари за Долита още нямаше. Трябваше му помощничка и тази странна госпожица с нестабилна психика, разбира се, не беше най-добрият вариант, но все беше нещо. Още повече че тя още преживяваше раздялата си с Доценко и беше възможно да се съгласи на драго сърце да помага на Паригин дори само за да се разсее и да не се чувства изоставена.
— Какви проблеми имаш?
— Семейни.
— Нещо с жена ти ли?
— Не. Аз съм ерген. Проблемите ми са с вдовицата на братовчед ми. Трябва да й помогна да намери пари, много пари. Разбираш ли, братовчед ми умря, като остави големи дългове, и сега кредиторите тормозят горката жена. Заплашват нея и детето й, а момчето е само на седем годинки. Аз трябва да се погрижа за тях, разбираш ли?
— Разбирам — кимна Анна.
Купиха хляб и тръгнаха да се прибират. Предвидливият Паригин се погрижи и за „витамините“ в организма — сушени кайсии, стафиди, ядки, маслини. Ако успееше да намери верния тон в общуването с Анна, жилището на „Мосфилмовская“ щеше да стане негово убежище през близките дни, следователно трябваше да го зареди с всичко необходимо.
Закусваха бавно и дълго, после правиха любов. Паригин определи този ден за оформяне на окончателния план на по-нататъшните си действия. И същевременно за „опитомяване“ на Аня. В живота си бе имал доста жени и се бе научил доста добре да се оправя с тях. Във всеки случай към обед вече бе разбрал, че за Анна главното е бракът или поне някакво негово подобие във вид на постоянна връзка с мъж, па бил той дори женен за друга. Ето защо, когато приключиха с изяждането на сготвеното за обед чахохбили, той замислено каза:
— Какви чудеса се случват все пак! Цял живот съм търсил жена като тебе, а я намерих случайно в метрото и на всичко отгоре се оказа, че тя обича другиго. Защо толкова не ми върви, а?
Ударът беше премислен, така че безпогрешно улучи целта. Анна се обля в руменина и сведе очи.
— Защо пък реши, че обичам другиго? Това са глупости.
— Ами снощи? — лукаво попита Паригин.
— Снощи си беше за снощи.
— Значи излиза, че си и лекомислена?
— Какво говориш… Просто се бях увлякла. Нали знаеш как става? Временно помътен разум. Ти си много по-свестен.
— По-свестен от какво?
— От кого. Ти си по-свестен от него.
През цялото време тя нито веднъж не назова Михаил по име и Паригин трябваше много да внимава какво говори — да не би случайно да се издаде, че знае не само собственото, но дори и бащиното, и фамилното име на капитан Доценко.
— Между другото с какво се занимава той?
— Журналист е.
— Така ли? — възкликна Паригин. — Модерна професия.
