Намисли си число полностью

А ако този сценарий бе по-близо до истината — ако убиецът в действителност използваше пощенската кутия на Дърмот за собствените си цели — това разкриваше множество нови възможности. Гърни можеше да комуникира директно с убиеца. Допреди малко бе потънал в дълбоко униние и бе напълно объркан. Още повече, това предположение бе чисто хипотетично. Независимо от това мисълта така го въодушеви, че изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че е потеглил от паркинга и в момента шофира към дома си със 130 километра в час.

Маделайн бе излязла. Той остави ключовете и портмонето си на кухненската маса и взе бележката, която лежеше на нея. Почеркът бе на Маделайн — познат, забързан, изчистен. Самото послание, както обикновено, бе сбито и разгадаването му представляваше истинско предизвикателство: „Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята. 5 съобщения. Рибата камбала12 ли е?“.

Каква буря?

Каква риба?

Искаше да отиде до кабинета си и да прослуша петте съобщения на телефонния секретар, за които предположи, че говори тя. Имаше обаче нещо много по-спешно, което искаше да свърши първо. Идеята, че може да пише на убиеца — да му изпрати бележка чрез пощенската кутия на Дърмот — бе предизвикала у него неистово желание да го стори. Усещаше, че планът е несигурен — предположение, почиващо върху предположения — но имаше огромна притегателна сила. Шансът наистина да направи нещо беше вълнуващ. Особено сравнен с нервното разочарование, което го бе обзело заради проблемите с разследването и засилващото се зловещо усещане, че напредъкът им е част от плановете на врага. Колкото и да бе импулсивно и безразсъдно подобно действие, възможността да метне граната в окопа, където може би се скатаваше неприятелят, бе неустоима. Единственото, което му оставаше да стори, бе да изработи „бомбата“.

Наистина трябваше да си изслуша съобщенията. Може би имаше нещо важно, нещо много спешно. Тръгна към кабинета. Но в ума му изникна едно изречение… Не можеше да си позволи да го забрави, защото бе римуван куплет, идеалното начало на обръщението му към убиеца. Той въодушевено грабна бележника и химикалката, оставени на масата от Маделайн, и започна да пише. След петнайсет минути положи химикалката встрани и зачете осемте стиха, изписани с красив и изискан почерк:

Доволен, той почисти от хартията възможните отпечатъци. Усещането бе странно — нещо нередно и мрачно — но той прогони чувството, намери плик и го надписа до Х. Арибда. Пощенският адрес под името бе на кутията на Дърмот в Уичърли, Кънектикът.

Гърни стигна до пощенската кутия навреме, за да предаде плика на Ронда, която заместваше обичайния пощальон — Бакстър — два пъти седмично. Когато се върна през пасището в къщата, въодушевлението му вече бе помрачено от пристъп на съжаление. Разкаянието неизменно следваше редките случаи, в които действаше импулсивно. Спомни си за петте съобщения.

Първото бе от галерията в Итака:

„Дейвид, обажда се Соня. Трябва да поговорим за проекта ти. Нищо лошо не е станало, напротив — всички новини са добри, но трябва да се чуем наистина много, много скоро. Ще съм в галерията до шест довечера, а можеш да ми се обадиш и по-късно у дома.“

Второто беше от Ранди Клам, който звучеше силно превъзбуден:

„Опитах се да ви открия на мобилния, но той не беше включен. Намерихме няколко писма в къщата на Шмит. Иска ми се да ги погледнете — да видите дали ви изглеждат познати. Явно Ал е получил няколко шантави стихотворенийца по пощата, но не е искал жена му да ги види. Беше ги скрил на дъното на кутията си с инструменти. Дайте ми номер на факс и ще ви ги изпратя. Ще съм ви задължен.“

Третото беше от Джак Хардуик от Бюрото за криминални разследвания. Отношението вече не бе просто неучтиво, а по-скоро граничеше с нервна криза: