Колкото до обаждането на Соня, реши, че то може да почака. Не бързаше особено да се обади и на Хардуик. Умът му непрекъснато прескачаше към предстоящата среща в Бюрото за криминални разследвания на другия ден. И то далеч не с топли чувства, точно обратното. По принцип мразеше всякакви срещи. Съзнанието му работеше най-добре само̀. „Груповото мислене“ и принципът „Две глави са повече от една“ го караха да иска да стане и да си излезе. А пък мятането на прибързаната му поетична бомба го караше да се чувства неудобно и леко гузен конкретно за тази среща. Не обичаше да има тайни.
Потъна в мекото кожено кресло, поставено в ъгъла на кабинета. Искаше да систематизира ключовите факти от трите случая, да открие хипотезата, която най-добре ги обосновава, а също и как да я изпробва. Само че мозъкът му, твърде дълго лишаван от сън, отказваше да му сътрудничи. Затвори очи и всичко, което дори бегло напомняше последователна мисъл, просто изчезна. Не бе сигурен колко време е стоял там, но когато отвори очи, валеше силен сняг. Пейзажът бързо побеляваше, а тишината бе толкова пълна, че чу приближаващата се кола дълго преди да я види. Измъкна се от креслото и отиде до кухнята — точно навреме, за да мерне колата на Маделайн, която се скри зад плевнята. Вероятно отиваше да провери пощенската им кутия, намираща се на края на общинския път. Минута по-късно звънна телефонът. Той вдигна от кухнята.
— Добре — там си. Знаеш ли дали пощальонът вече е минал?
— Маделайн?
— До кутията съм. Искам да изпратя нещо, но ако вече е минал оттук, после ще ида до града да го пусна.
— Всъщност беше Ронда и да — тръгна вече.
— По дяволите! Добре, няма значение, ще се погрижа по-късно.
Колата й бавно се появи иззад плевнята и зави по пътя нагоре към къщата.
Тя влезе в кухнята през страничната врата. Изражението й бе напрегнато — както винаги, когато й се налагаше да шофира при снеговалеж. Тя веднага забеляза особения му поглед.
— Какво има?
Беше потънал в размисъл относно нещо, което му бе хрумнало по време на обаждането й от пощенската кутия. Отговори й чак след като тя свали палтото и обувките си.
— Мисля, че току-що открих нещо.
— Браво! — Тя се усмихна и зачака подробностите, като междувременно изтръскваше снежинките от косата си.
— Загадката с числото — втората. Знам как го е направил… или поне как може да го е направил!
— А втората беше?
— Онази с числото деветнайсет, същата, която Мелъри записа. Показах ти писмото.
— Спомням си.
— Убиецът накара Мелъри да си намисли число и после да му го прошепне.
— А защо е искал да шепти? Между другото, този часовник не показва точно времето — добави тя и погледна нагоре към стенния часовник.
Той се втренчи в нея.
— Извинявай — безгрижно каза тя. — Продължавай.
— Мисля, че го кара да прошепне числото, защото по този начин се внася елемент на зловещо очакване, което действа доста по-разсейващо от простото „Кажи ми числото“. И става по-лесно да прикриеш истината.
— Май не схващам мисълта ти.
— Убиецът не е имал никаква представа какво ще бъде числото, което ще си намисли Мелъри. Единственият начин да разбере, е бил да го попита. Просто се старае да хвърли димна завеса около въпроса си.
— Само че споменатото от Мелъри число не е ли било написано на писмото, което убиецът вече е бил пуснал в пощенската му кутия?
— Да и не. Да — числото е споменато в писмото, което Мелъри откри няколко минути по-късно в кутията, но не, не е било вече в кутията. Всъщност писмото все още не е било и принтирано.
— Обърках се.
— Представи си, че към лаптопа си убиецът е имал един от тези минипринтери. Текстът на писмото вече е бил готов, с изключение на самото число. Нека предположим, че е седял в колата си точно до пощенската кутия на онзи тъмен провинциален път, който минава покрай института. Обажда се на Мелъри по мобилния си телефон — точно както ти ми се обади преди малко — убеждава го да си измисли число и после да го „прошепне“. В момента, в който Мелъри изпълнява, каквото му е казано, той нанася цифрите в текста и цапва бутона за принтиране. След половин минута пъха писмото в плик, пуска го в пощенската кутия и подкарва колата, без никой да го забележи. Така внушава, че притежава някакви дяволски способности да чете мисли!
— Много умен — отсъди Маделайн.
— Той или аз?
— Явно и двамата.
— Мисля, че е доста логично. Също така е логично да запише и шума от трафика — по този начин създава впечатлението, че се намира някъде другаде, а не на пустото и тихо селско пътче.
— Шум от трафик?
— Запис на улично движение. Една умна лаборантка от техническата лаборатория на БКР анализира звука от касетата, на която Мелъри записа обаждането, и откри, че фонът се състои от два типа звуци — двигател на кола и трафик. Шумът от двигателя се оказа първо поколение — така наричат факта, че се е появил по същото време, по което и гласът. Обаче звукът от трафика е второ поколение, тоест по време на обаждането е бил пуснат запис на улично движение, който се наслагва върху гласа. Първоначално това откритие изглеждаше напълно безсмислено.
