— А сега не — схвана Маделайн, — защото сега си разбрал какво означава. Много добре.
Той я погледна внимателно в търсене на сарказма, който често се криеше зад коментарите й по повод силната му ангажираност в този случай. Не откри такъв. Тя го наблюдаваше с искрено възхищение.
— Наистина мисля така — добави тя, сякаш усетила съмнението му. — Впечатлена съм.
Споменът дойде внезапно, мъчително остър:
— Между другото, купихме ли си ново гребло за покрива? Споменаха, че ще навали двайсет — двайсет и пет сантиметра сняг до полунощ. Нямам никакво желание да стана свидетел на нов порой в дрешника горе.
— Двайсет — двайсет и пет сантиметра?
Той си спомни, че в плевнята май има едно старо гребло, което може би щеше да стане използваемо с достатъчно изолирбанд…
Тя въздъхна тихичко и се насочи към стълбите.
— Просто ще извадя дрехите.
Не можа да измисли нищо, което да й отговори. Звънът на телефона го спаси от опасността да изтърси нещо глупаво. Вдигна на третото позвъняване.
— Гърни слуша.
— Детектив Гърни, обажда се Грегъри Дърмот. — Гласът бе учтив, но загрижен.
— Кажете, господин Дърмот.
— Случи се нещо. Искам да се уверя, че съм уведомил съответните власти.
— Случи се?
— Получих много странно съобщение. Смятам, че може би е свързано с писмата, за които споменахте, че са получавали жертвите на престъплението. Да ви го прочета ли?
— Първо ми кажете как го получихте.
— А това е още по-притеснително от текста му. Божичко, направо ме побиха тръпки! Залепено беше от външната страна на прозореца ми — същият прозорец, пред който се намира малката масичка, на която закусвам всяка сутрин. Разбирате ли какво означава това?
— Какво?
— Че някой е бил там, точно там! Докосвал е къщата ми, бил е на не повече от петнайсет метра от мястото, където в това време съм спял! И е знаел на кой прозорец да го залепи. Именно заради това е толкова зловещо!
— Какво имате предвид с „на кой прозорец да го залепи“?
— Ами — прозорецът, до който седя всяка сутрин! Това не може да е случайно! Той със сигурност знае, че закусвам на тази маса, което означава, че ме е наблюдавал!
— Обадихте ли се на полицията?
— Именно заради това ви се обаждам.
— Имах предвид районното полицейско управление.
— Зная какво искахте да кажете! Да, обадих им се — те просто не възприемат ситуацията сериозно. Надявах се, че едно обаждане от ваша страна би помогнало. Ще го направите ли?
— Кажете ми какво пише в бележката.
— Секунда. Ето го. Само два реда, написани с червено мастило. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат“.
— Прочетохте ли го на полицаите?
— Да! Обясних, че може би има връзка с две убийства и казаха, че ще изпратят един следовател утре сутринта, което хич не звучи като спешно!
Гърни набързо претегли всички „за“ и „против“ на това да му каже, че убийствата вече са три. Реши, че тази новина не би помогнала с нищо, като вместо това щеше да го стресне още повече. А пък Дърмот вече бе порядъчно уплашен.
— Какво означава това съобщение според вас?
— Да означава? — В гласа му се промъкваше паника. — Именно каквото казва! Пише, че някой
— Опитайте се да запазите спокойствие, сър. Знаете ли името на полицая, с когото разговаряхте?
При приключването на разговора си с лейтенант Джон Нардо, началник на управлението в Уичърли, Гърни бе получил неохотното му уверение, че още този следобед ще изпрати полицай, който да пази Грегъри Дърмот.
Междувременно снеговалежът се бе превърнал в истинска виелица. Гърни бе на крак от почти трийсет часа и знаеше, че се нуждае от сън, но реши, че ще се насили още малко. Сложи кафе и подвикна на Маделайн, която се бе качила на горния етаж. От едносричния й отговор не успя да разбере дали и тя иска, макар да предполагаше какво е казала. Попита я отново. Този път „не“-то бе високо и силно — повече, отколкото бе необходимо, помисли си той.
