Първото нещо, което го порази, бе промяната в отношението. Игривият тон на двете съобщения в проза ставаше обвинителен в първото стихотворение и открито заплашителен във второто, а в третото — направо отмъстителен. Ако не се вземеше под внимание въпросът дали изобщо да го възприеме на сериозно, самото послание бе ясно: авторът (Х. Арибда?) заявяваше, че възнамерява да се разплати с Мелъри за негово минало деяние, свързано с пиенето му (като го убие?). Когато Гърни написа думата „убие“, вниманието му се върна на първия куплет от второто стихотворение:
Сега вече знаеше точното значение на думите, а то бе смразяващо просто:
Не бе сигурен дали вълнението му го убеди, че е прав, или обратното — това, че бе прав, го бе накарало да потръпне възбудено; което и от двете да бе истината, той нямаше никакви съмнения. Това обаче не отговаряше на останалите му въпроси — само ги правеше по-неотложни и повдигаше нови. Заплахата за убийство просто заплаха ли беше, целяща единствено да причини болка чрез осъзнаването й, или обявяваше действително намерение? Какво имаше предвид авторът с думите „Правя онова, което съм направил“ от първия стих на третото стихотворение? Беше ли причинявал вече на някой друг онова, което сега възнамеряваше да стори на Мелъри? Или пък Мелъри бе извършил нещо заедно с друг човек, за когото авторът на писмата вече се бе погрижил? Гърни си отбеляза да попита Мелъри дали негов приятел, или познат е бил убит, нападнат или заплашван.
Възможно бе да се дължи на настроението, създадено от проблясващите зад потъмнелите хълмове светкавици, или на тайнствената и зловеща упоритост на глухите гръмотевици, както и на собственото му изтощение — но личността, стояща зад бележките, започваше да изплува от сенките. Неангажираността на гласа в тези стихотворения, кървавата цел и грижливият синтаксис, омразата и внимателната преценка… наблюдавал бе и преди тези качества да се комбинират и резултатът бе ужасяващ.
Загледан през прозореца на кабинета в предусещане на приближаващата буря, той ясно долавяше студенината на истински психопат, която лъхаше от съобщенията. Психопат, който наричаше себе си Х. Арибда.
Разбира се, възможно бе да греши. Нямаше да е за първи път определено настроение, особено вечер или когато бе сам, да създава у него убеждения, които не са подкрепени от факти.
Все пак… какво имаше в това име? От кое точно чекмедже с прашни спомени се опитваше да се измъкне?
Тази вечер си легна рано — много преди Маделайн да се върне от концерта, решен утре да върне писмата на Мелъри и да настоява той да отиде с тях в полицията. Залогът бе прекалено висок, опасността — твърде осезаема. Когато си легна обаче, установи, че не може да остави случилото се през деня просто така. Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания — без изход и без финиш. Това състояние му бе познато — такава бе цената, която плащаше за твърде напрегнатото съсредоточаване в някои определени предизвикателства. Веднъж щом съзнанието му попаднеше в този коловоз, той имаше само два варианта. Можеше да позволи на процеса да достигне естествения си край, което отнемаше три-четири часа, или да се насили да стане от леглото и да се облече.
Няколко минути по-късно, вече с дънки и удобен стар памучен пуловер, той застана навън на патиото. Имаше пълнолуние и макар небето да бе облачно, бледата светлина бе достатъчна, за да види плевнята. Реши да се разходи в тази посока, по дълбоко изровения коларски път през пасбището.
След плевнята се намираше езерото. Когато преполови разстоянието, той спря и се заслуша. От селото идваше кола. Прецени, че е на около километър. В този тих кът на Кетскилс, където най-силният нощен звук бе разнасящият се от време на време вой на койоти, превозните средства се чуваха на голямо разстояние. Скоро предните фарове на колата на Маделайн проблеснаха над увехналия плет, който ограждаше пасището. Тя зави към плевнята, спря на скърцащия чакъл и изключи фаровете.
Слезе и закрачи към него — внимателно, докато очите й се приспособяваха към здрача.
— Какво правиш? — Въпросът й прозвуча меко, приятелски.
— Не можах да заспя. Умът ми препускаше. Реших да се поразходя край езерото.
— Струва ми се, че ще вали. — Прозвучалата в този момент гръмотевица подчерта думите й.
Той кимна.
Тя застана до него на пътеката и дълбоко си пое въздух.
— Ароматът е чудесен. Хайде, да се разходим — подкани го тя и хвана ръката му.
