Обещаното обаждане бе последвало два дни по-късно. Гърни моментално беше разпознал гласа, който по мистериозен начин се бе запазил напълно непроменен. Но в него се долавяше и някакво смътно напрежение, което го караше леко да трепери.
След като известно време се извинява, че не е поддържал връзка през годините, Мелъри мина на въпроса. Ще бъде ли възможно да се срещнат в следващите няколко дена? Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото „ситуацията“ била спешна. Имало ново „развитие“. Абсолютно невъзможно било да коментират по телефона, както Гърни и сам щял да разбере, когато се видят. Имало разни неща, които Мелъри трябвало да му покаже. Не, случаят не бил работа на полицията, щял да обясни защо, като дойде. Не, въпросът не бил правен, поне не още. Нямало извършено престъпление, никой не бил заплашван конкретно — или поне той не можел да го докаже. Господи, толкова било трудно да се говори за това по този начин; лично би било толкова по-лесно! Да, осъзнавал, че Гърни не е частен детектив. Но… половин час — не можел ли да му отдели половин час?
Със същите смесени чувства, които имаше от самото начало, Гърни се беше съгласил. Любопитството често побеждаваше резервираността му. В конкретния случай то бе пробудено от истеричната нотка, която се таеше в иначе убедителния меден глас на Мелъри. А и, разбира се, всяка загадка силно го привличаше.
След като изчете имейла за трети път, Гърни го прибра обратно в папката и позволи на ума си да се отправи към спомените, които се бяха пробудили в далечните кътчета на паметта му: сутрешните лекции, по време на които Мелъри се бореше с махмурлука и скуката; постепенното му съживяване с напредването на деня; проблясъците на ирландско остроумие и стряскащите прозрения в малките часове, подклаждани от алкохола. Той беше актьор по рождение, безспорната звезда на театралния състав на колежа. Колкото и оживен да беше в „Шамрок“, на сцената беше два пъти по-енергичен и харизматичен. Беше също така човек, зависещ от публиката си — достигаше най-големите си висоти единствено когато се къпеше в животоподдържащата светлина на чуждото възхищение.
Гърни пак отвори папката и прегледа имейла. Безпокоеше го начинът, по който Мелъри беше описал взаимоотношенията им. Контактите помежду им, дори тогава, бяха много по-редки, по-маловажни и съвсем не толкова сърдечни, колкото предполагаха думите на Мелъри. Същевременно бе останал с впечатлението, че той много внимателно е подбирал думите си — че независимо от простотата си, бележката бе дописвана, пренаписвана и редактирана неведнъж. А също, че ласкателствата, както и всяко друго нещо в нея, бяха използвани с определена цел. Но каква? Очевидният отговор беше желанието да гарантира, че Гърни ще се съгласи да се срещнат лице в лице, както и да се ангажира с разрешаването на каквато и да бе въпросната „загадка“. Имаше обаче още нещо, което засега му убягваше. Беше ясно, че въпросът е важен за Мелъри — само така можеше да се обясни времето и вниманието, вложени в усилието изреченията да са точно каквито трябва да бъдат, а думите да разкриват правилната смесица от топлина и притеснение.
Другото, което правеше впечатление, беше послеписът. Освен че фино намекваше, че съществува загадка, която може да затрудни Гърни, той също така препречваше пътя за лесно отстъпление: отнемаше му възможността да се оправдае, че не е частен детектив и съответно няма да е полезен. Нежеланието да се срещне с Мелъри щеше да се разтълкува като груб отказ да се види със стар приятел.
О, да — определено бе внимателно обмислено.
Тази видима промяна заинтригува Гърни.
В този момент, като по сигнал, Маделайн мина през задната врата и извървя две-трети от разстоянието помежду им, преди да спре и да му съобщи с равен тон:
— Гостът ти пристигна.
— Къде е?
— В къщата.
Той погледна надолу. Една мравка покоряваше на зигзаг облегалката на стола му. С рязко движение на пръста си той я запрати във въздуха.
— Покани го навън — предложи той, — времето е твърде хубаво, за да стоим затворени между четири стени.
— Наистина е приятно, нали? — попита тя, като някак накара коментара й да прозвучи едновременно искрено и иронично. — Между другото, на живо е досущ като на снимката на корицата. Дори повече.
— Дори повече ли? Какво трябва да означава това?
Но тя вече влизаше в къщата и не му отговори.
Марк Мелъри се приближаваше с широки крачки през меката трева. Тръгна към Гърни, като че възнамеряваше да го прегърне, но нещо го накара да размисли.
— Дейви! — извика той и протегна ръката си.
„Дейви?“ — зачуди се Гърни.
