Не се връщай полностью

— За съжаление, тя няма приятели, които да приличат на теб. По тази причина е използвала хранилището. Вероятно господин Кихоу е бил учебна мишена. Прилича на сериен убиец с моторна резачка от някой филм на ужасите.

— Това вече е друго — кимна Ричър. — Кога тръгваме?

— Още с първия полет — отвърна Търнър.

Облякоха се. Събирането на багажа се сведе до прибирането на новите четки за зъби в джобовете. Оставиха пердетата спуснати и изключиха осветлението. Ричър закачи табелката, указваща да не ги безпокоят, от външната страна на вратата и двамата се насочиха към асансьорите. Беше пет часът и няколко минути. Търнър предполагаше, че след шест вече ще има полети до Ел Ей. Летището на Питсбърг едва ли предлагаше много такива, но все пак трябваше да има поне няколко. В най-лошия случай щяха да летят с прекачване през Сан Франциско, Финикс или Лас Вегас.

Асансьорът ги стовари в пустото фоайе. Не се виждаше жив човек, включително и на рецепцията. Ричър изхвърли магнитните карти в контейнера за смет и двамата се насочиха към изхода. Там обаче им се наложи да вземат участие в кратка пантомима от сорта след вас — не, след вас с някакъв мъж, избрал точно този момент да напусне тъмния тротоар и да влезе в ярко осветеното фоайе. Беше нисък и стегнат, облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Имаше къса консервативна прическа, а лицето му розовееше след скорошното бръснене. В крайна сметка успяха да се разминат — мъжът задържа вратата, за да мине Търнър, а след това Ричър му направи път да влезе и последва Търнър.

Таксита не се виждаха, но пред входа беше спрял хотелският минибус с работещ двигател и отворена врата. Шофьора го нямаше, вероятно бе отскочил до тоалетната.

Десет метра по-нататък, точно срещу противопожарния кран, беше спряла една краун виктория. Тъмносиня, чиста и лъскава, с антени върху капака на багажника. Ричър се обърна и погледна към входа на хотела. Мъжът, с когото се бяха разминали преди малко, стоеше пред рецепцията и чакаше да бъде обслужен. Тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка. Късо подстригана коса, розово лице, току-що избръснато.

— ФБР — промърмори той.

— Проследили са имената. Имам предвид Съливан и Темпъл.

— Но той почти се отърка в нас. Колко време му трябва, за да включи?

— Няма да е веднага. Човекът е от ФБР.

— Все пак трябва да побързаме. Качваме се в пикапа и изчезваме.

— Не, пикапът трябва да остане тук. Нужно е да прекъснем веригата. Ще се качим в буса. Шофьорът всеки момент ще се появи. Иначе не би го оставил с работещ двигател.

— Ще се превърнем в лесна мишена — поклати глава Ричър.

— Ще бъдем невидими — поправи го Търнър. — Просто хора в автобус.

Ричър се огледа. Мъжът все още висеше пред пустото гише. Малкият бус совалка беше лъскав, целият в хром. Корпоративен стил. Тъмните стъкла му придаваха вид на лимузина, в която се вози кинозвезда. Малко блясък за обикновените пътници.

Тъмни стъкла. Просто хора в автобус. Хищник и плячка. Движение и неподвижност. Стар закон на еволюцията.

— Окей, вземаме буса — рече на глас той.

Качиха се и подът леко се разклати под тежестта им. Промъкнаха се по тясната пътечка между седалките и седнаха по средата откъм по-далечната до хотела страна.

После просто зачакаха.

Чувството не беше приятно.

Обстановката навън също. Заради разстоянието, затъмнените прозорци и няколкото пласта стъкла. Въпреки това Ричър все още виждаше агента. Изгубил търпение, той се обърна, направи крачка назад и огледа пустото фоайе. Движение, което издаваше едновременно възмущение и нужда да се разтъпче, но заедно с това и желание да остане достатъчно близо до рецепцията, за да бъде пръв на опашката. Не че имаше опашка. Такава би могла да се образува най-рано след час. Първите пристигащи пътници със зачервени очи щяха да се появят някъде около шест.

После мъжът изведнъж се раздвижи. Направи голяма крачка напред, сякаш за да посрещне някой новодошъл. Или да го заговори. Отдясно се появи нова фигура. Мъж в черна униформа. Може би пиколото. Агентът му зададе някакъв въпрос, придружен с широк и малко ядосан жест. Къде са всички, по дяволите? Мъжът в черната униформа колебливо се спря, сякаш обмисляше дали да напусне обичайната си територия. После се промуши през процепа между гишето и стената, прекоси малкото пространство на рецепцията и почука на една врата в дъното. Очевидно без резултат, тъй като му се наложи да открехне вратата и да повика някого. Петнайсет секунди по-късно се появи млада жена, приглаждаща косата си с пръсти. Агентът се върна пред гишето, младата жена вдигна глава да го погледне, а човекът в черната униформа побърза да напусне фоайето.

Не беше пиколото.

Беше шофьорът на буса.

Той се настани зад волана, видя, че има пътници и погледна обратно към фоайето, може би очаквайки и други. После явно реши, че такива няма да има, и подхвърли през рамо:

— Кой терминал? Вътрешни или международни?

— Вътрешни — отговори Търнър.