— Отначало мама искаше да отиде в „Дигнитас“ в Швейцария, но ние я убедихме, че ще се оправи, че ще победи болестта. Беше само на петдесет и пет и беше подложена на възможно най-интензивната химиотерапия. Лекарите вярваха, че ще унищожат тумора. Само че тя получи инфаркт. Когато прекратиха лечението, тя беше твърде отпаднала да лети, пък и аз не бих я пуснала в Швейцария. С татко посетихме онова място, докато мама още се възстановяваше в интензивното. Там беше бездушно, празно, като в онези мотели, каквито има по бензиностанциите. — Алекса дръпва ръкавите си и скрива дланите, преди да продължи. — Не можех да си представя мама да умре там.
За част от секундата се замислям за своята майка. Представям си я на легло, в някаква стая, сама. Нощта след катастрофата. И след като са я намерили потрошена и мокра от дъжда. Не знаех каква е била стаята, къде се намира и дали мама е била сама. Надявам се да не е било като стаята в Швейцария.
Алекса вдига очи към лицето ми.
— И двамата не можехме да си я представим там, затова я взехме у дома. Състоянието й се вложи още повече. Един ден ме помоли да й оставя морфина. Знаех какво означава това… — Гласът й трепва. — Сложих го върху нощното шкафче, но тя не можеше да вземе шишенцето. Постоянно го изпускаше върху чаршафите. Извиках баща си и тримата заедно обсъдихме всичко. Качих се да взема камерата, татко нагласи статива и мама каза пред обектива, а по-късно на запис в съдебната зала, че мисълта й е бистра и иска да сложи край на живота си. Показа как не може да вдигне шишенцето сама, още по-малко да се инжектира, после обясни, че ме е помолила да й помогна. След записа вечеряхме. Подредих масата в дневната със свещи. Пихме шампанско. Оставих ги двамата с татко да си поговорят. После той излезе в коридора. Не каза нито дума. Помня го. Просто мина покрай мен и отиде да си легне. Аз я завих на канапето и си поговорихме малко, но мама беше изтощена. Искаше й се да можехме да седим цяла нощ, но нямаше сили.
Дъхът на Алекса секва. Тя отмества поглед. Чакам мълчаливо.
— Беше напълно изтощена. Направих каквото ме беше помолила, после я целунах за „лека нощ“ и тя заспа. Малко след това престана да диша. — Умълчава се, после ме поглежда. — Не излъгахме. За нищо. От самото начало казвахме истината. Просто моментът беше неподходящ. С това затягане на мерките. Но такъв е животът, нали?
Тя се усмихва и аз правя същото. Не знам как е успяла да запази здравия си разум, след като е тук толкова отдавна. Само защото е помогнала на любим човек. Бих ли направила такова нещо за Марк? Би ли го направил той за мен? Взирам се в Алекса. Четиринайсет години са много време за размисъл.
— Какво работехте преди затвора? — питам, за да я върна към темата.
— Бях партньор в корпоративна адвокатска фирма. Справях се чудесно, така твърдяха всички. Мама и татко много се гордееха с мен. Още се гордеят. Но едва ли ще се върна в професията — дори да можех. Аз и не искам.
— Защо не? Защо не искате да се върнете?
— Ами, първо, защото нямам нужда от пари. Преди печелех много и инвестирах добре. Вече имаме къща. Е, на баща ми е, но ще живея при него. Ипотеката е изплатена. Благодарение на инвестициите и спестяванията си мога да се пенсионирам. Няма да го направя, но бих могла.
Тя се усмихва и се привежда напред, обляга лактите и ръцете си на масата.
— Планът ми е… ами ще се опитам да забременея. — Казва го съвсем тихо и мигом става отново млада и уязвима. — Да, знам, че годините ми са напреднали, но се консултирах с лекаря в затвора, пък и инвитро процедурите са на светлинни години от преди. На четирийсет и две съм и излизам след месец. Вече се свързахме с клиника. Записала съм си час в деня след освобождаването си.
— С донорска сперма ли? — осмелявам се да попитам.
В телефонните ни разговори не е споменавала мъж.
Сигурно малцина биха чакали четиринайсет години. Не съм сигурна, че аз бих.
— Да, с донорска сперма. Действам бързо, но не чак толкова!
Алекса изглежда искрено щастлива. Весела. Гради личността си. Гради си живот. Усещам как пулсът ми се учестява. Мисълта за бебе. За бебе от Марк. Топло усещане. Двете заедно преживяваме радостта. С Марк вече го обсъдихме. Ще започнем да се опитваме. Спрях хапчетата преди четири седмици. Ще се опитаме да направим бебе, а ако се случи на медения месец, толкова по-добре. Странно как с Алекса сме на един и същ етап, макар животът ни да е много различен.
Тя се привежда напред.
— Ще се опитам колкото се може по-скоро. Шансовете за успех намаляват всяка година, но горната граница за инвитро е четирийсет и пет, така че разполагам с три години. Три години, пълни с възможности. Здрава съм. Би трябвало всичко да е наред.
— Защо искате да имате бебе?
Въпросът прозвучава глупаво още докато го изричам. Тя обаче схваща какво имам предвид.