На гишето жена с ослепителна усмивка ни поздравява като приятели, които се връщат у дома след дълго отсъствие. Фиона, единствената служителка на гише за чекиране, която ми се е представяла по име, е безкрайно дружелюбна и услужлива. С това като нищо мога да свикна. Явно с пари можеш да си купиш време, а с време — внимание. Усещането е страхотно. Не прекалявай с анализите, нареждам си мислено. Просто се наслаждавай. Скоро пак ще си бедна.
Минаваме през проверките за сигурност. Охраната проверява багажа ни почти неловко. След като се обувам, Марк ме превежда през залата към стената в дъното вдясно. Най-обикновена бяла врата. Без табела. Прилича на служебен вход. Той се усмихва.
— Вратата на милионерите — извива той усмихнато вежди. — Моля!
Мога само да го последвам. Той крачи самоуверено с вид на човек, който знае къде отива, а аз съм напълно сигурна, че всеки момент ще ни спрат. Докато приближаваме към вратата без табела, очаквам всеки момент нечия ръка да стисне моята, да ни заведат в някоя тясна стая и да ни подложат на многочасов разпит като терористи. Нищо подобно не се случва обаче, прекосяваме залата, незабелязани от никого, минаваме през странната врата и се озоваваме сред кроткото оживление на прохладната зала „Конкорд“.
Това е таен път само за първа класа. От проверката направо в салона на „Бритиш Еъруейс“. Значи така живее другата половина от човечеството. Е, по-скоро един процент. Нямах представа.
„Бритиш Еъруейс“ плащат един милион лири годишно на летище „Хийтроу“, за да са сигурни, че пътниците им в първа класа няма да бъдат подложени на унижението да минат покрай всички онези безмитни магазини, пълни с ненужни за тях боклуци. Днес и на нас ни е спестено.
В салона е истински рай. Много е приятно от тази страна на вратата, не че допреди пет минути изобщо подозирах за съществуването му. Странно, нали? Тъкмо си мислиш, че знаеш какво е хубаво, и изведнъж се оказва, че има напълно различно ниво над това, което знаеш, че съществува. Може би е по-добре изобщо да не разбира човек. Може би е по-добре да не знаеш, че всички останали на летището биват насочвани през магазини с единствената цел да им вземат и малкото пари, които имат, докато твоите са си непокътнати.
Престани да го мислиш, Ерин. Просто се наслаждавай. Напълно в реда на нещата е да се зарадваш на нещо хубаво.
Тук всичко е безплатно. Настаняваме се в едно от кожените сепарета и си поръчваме лека закуска: прясно изпечени шоколадови кифлички и английски чай. Поглеждам Марк. Великолепният ми Марк чете вестник. Изглежда щастлив. Оглеждам и останалите хора в салона. Кой знае защо, първокласното пътуване ги прави някак мистериозни — загадъчността се процежда от всяко движение и го дарява с изящество. Или просто аз се чувствам така, защото сякаш съм влязла в селенията на еднорозите.
Милионерите не изглеждат като милионери, нали? Илон Мъск дори не изглежда като милионер, а всъщност е милиардер.
Наблюдавам ги, вторачени в айфоните си, докато отпиват от своето еспресо, и се чудя. Дали пътуват само в първа класа? Общуват ли с други хора в ежедневието си? С хора от бизнес класата? От икономичната класа? Знам, че ги наемат на работа, но дали общуват с тях? И какво работят всъщност? Как печелят толкова много пари? Добри хора ли са? Представям си как Алекса е летяла в бизнес класа, преди да се случи всичко. Кой знае защо, си я представям тук. Изглеждаше богата дори със затворническото си облекло. И Еди. Не ми е трудно да си представя Еди тук — като призрак, който се спотайва в ъглите на кожените сепарета с чаша кафе в ръка, а очите му оглеждат неспирно, не пропускат нищо. Отговорих на имейла му в деня преди сватбата. Имах усещането, че се опитва да ми каже нещо, но най-вероятно е бил под наблюдение. Съвсем ясно си го представям тук. Не и Холи. Не мога да си представя Холи тук, както си представям Еди или Алекса. Дали изобщо е напускала страната? Усещала ли е средиземноморското слънце? Или тропическата жега? Едва ли. Възможно е обаче да ставам жертва на предразсъдъци, може би Холи непрекъснато е пътувала. Отново ме пробожда вина. Не прекалявай с анализите, Ерин.
За пръв път през живота си се качвам на самолет и завивам наляво. Всички останали завиват надясно. Честно казано, трудно може да не се почувстваш специален, макар да съзнавам, че съм платила много повече пари от всеки друг, пари, които имаме единствено благодарение на различни обрати на съдбата и по рождение. Но е така. Чувствам се специална.
— „Дриймлайнър“ — навежда се към мен Марк и ми прошепва.
Нямам представа за какво говори.
— Самолетът — пояснява той.
— А, самолетът е „Дриймлайнър“ — поглеждам го закачливо и се усмихвам. — Не знаех, че се интересуваш от самолети.