— Защо въобще искат хората? Сигурно защото животът ми напоследък беше изпълнен предимно с край — с край и чакане. Още преди затвора: чакаш почивните дни, по-подходящ момент, следващата година, все нещо чакаш. Вече дори не знам какво съм чакала. Сега обаче ми предстои ново начало и не се налага да чакам повече. Приключих с това, започвам да живея.
Тя се обляга назад с грейнало лице, потънала в свят, преизпълнен с възможности. Възползвам се от момента да погледна телефона си. Просрочили сме времето с десет минути. Пропуснатото ми обаждане стои на дисплея. Виждам част от рамото на Найджъл през прозорчето на вратата. Не ни припира, но не бива да насилвам късмета си.
— Благодаря, Алекса.
Достатъчно за днес. Изправям се и натискам копчето на стената, с което се отваря вратата. Отново поглеждам телефона си. Търсила ме е Каро, не Марк. Разочарованието ми е силно, болезнено. Явно още не си е намерил работа. А за секунда бях сигурна. Но нищо, още е рано. Още е рано.
Остър звуков сигнал, плъзгане на резетата и вътре леко озадачен влиза Найджъл.
Изключвам камерата.
Клетвите са изречени. Той плъзва тънка златна халка на пръста ми.
Очите му, лицето му. Музиката. Студеният камък под тънките подметки на обувките ми. Уханието на тамян и цветя. На най-хубавите парфюми на осемдесет човека. Щастие. Чисто и безоблачно.
Целуваме се, зад нас се извисяват познати гласове. И после до мозъка на костите ни разтърсва органовото изпълнение на „Сватбен марш“ на Менделсон.
И цветчета, отвсякъде се посипват цветчета, докато излизаме в есенния лондонски въздух. Като съпруг и съпруга.
Събужда ме тихо почукване. Марк още спи дълбоко до мен в широкото хотелско легло. Моят съпруг. Моят спящ нов съпруг. Тихото почукване продължава. Ставам, навличам халат и отивам на пръсти в дневната на апартамента.
Кафето. Две сребристи кани с кафе върху застлана с бяла покривка количка ме чакат в коридора. Сервитьорът прошепва „Добро утро“ и грейва в усмивка.
— Много благодаря — прошепвам в отговор и вкарвам количката в застлания с плътен килим вестибюл.
Подписвам сметката и му я връщам с голям бакшиш. Днес официално споделям радостта си. Шест часът е, неделя сутрин. Поръчах кафето предишната вечер, за да ми помогне с ранното ставане. Но, честно казано, съм добре. Вече съм напълно будна и преливаща от оживление. Много се радвам, че не прекалих с пиенето снощи. Не ми се пиеше. Исках мисълта ми да остане бистра, съсредоточена. Исках да запомня всеки миг и да му се насладя.
Бутам количката покрай елегантните хотелски мебели, вкарвам я в спалнята и я оставям, докато си вземам душ. Надявам се силното ухание на кафе да го разбуди. Искам всичко да бъде идеално за него днес. Марк обича кафе. Пъхвам се под обилната струя на душа и се сапунисвам, като внимавам да не си мокря косата. След половин час трябва да напуснем хотела и да тръгнем за летището.
Днес ще бъде най-дългият ден в живота ни. Ще летим назад през единайсет часови зони и линията на смяна на датата, а когато след двайсет и четири часово пътуване по въздуха и с кораб се озовем в другия край на света, там ще бъде едва десет часът. Оставям топлата сапунена струя да облива мускулите на раменете ми, ръцете, новата златна халка на пръста ми.
В съзнанието ми прелитат образи от предишния ден: тостът на Фред, тостът на Марк, Каро, която разговаря с родителите на Марк, първият танц. Последният танц. Предишната нощ, най-сетне сами. Отчаяно зажаднели един за друг.
Чувам потракването на порцелан. Станал е.
След секунда съм извън душа и мокра в обятията му.
— Много е рано, Ерин, много е рано — протестира той намръщено и налива горещо кафе за двама ни.
Засипвам го с целувки и с вода от душа. Той ми подава чаша и аз заставам пред него чисто гола, докато отпивам. В този момент изглеждам прекрасно, нищо че сама го казвам. Във форма съм. Постарах се. Не се жениш всеки ден. Той пие кафе, седнал в края на леглото, и лениво плъзга очи по тялото ми.
— Красива си — казва, все още сънен.
— Благодаря — усмихвам се аз.
За нула време се обличаме и напускаме хотела. Мерцедесът се плъзга с неделното утро пред хотела. Шофьорът се представя като Майкъл, но почти не продумва, докато пътуваме към „Хийтроу“. Носим се по пустите улици в своя ухаещ на кожа пашкул, навън се мяркат само окъснели купонджии, които се прибират. Някъде навън, в Северен Лондон, зад заключени коридори, лежат Алекса, Еди и Холи в своите голи залостени килии, които никога няма да видя. Предстои им да преживеят един ден, който никога няма да проумея напълно. Усещам свободата си с нова яснота.
На летището Марк ме повежда покрай извилата се вече опашка на гишетата на „Бритиш Еъруейс“ към празните гишета в края на пътеката. Първа класа. За пръв път. Изпитвам вълнение, примесено с типичната за средната класа вина. Искам го, но съзнавам, че не бива да го искам. Марк е пътувал в първа класа с клиенти и ме уверява, че много ще ми хареса. Не бива да обръщам прекалено голямо внимание.