Той наистина разбира от тях. Странно как не бях забелязала. Разбирам защо предпочита да не разгласява това свое хоби. Не е най-секси интересът за един мъж. Марк обаче има още много други секси хобита, затова нямам нищо против да му простя това. Отбелязвам си наум за Коледа да му купя нещо, свързано със самолети. Може би някой хубав албум. Ще потърся и документални филми.
С Марк сме настанени на предните седалки по средата — този салон няма нищо общо с обикновения. Първо, седалките са само осем. И дори не са заети всичките. В тази част на самолета е тихо. Спокойно.
В сравнение с икономичната класа първа е като биофермите спрямо традиционните. Обикновените пътници отзад са натъпкани като пилета в клетки цели единайсет часа. А ние, пилетата на свободно отглеждане, хранени с царевица, доволно си кълвем сред високите треви. Може би метафората не е подходяща, може би всъщност ние сме фермерите?
Отпускам се на седалката — бежова кожа с онзи свеж мирис на нова кола. Преградите са достатъчно високи от всички страни, за да не виждаме другите пътници, но и достатъчно ниски, за да забелязваме стюардесата, когато минава покрай нас. Тя поднася шампанско във високи изстудени чаши, докато хората се настаняват по местата си и наместват ръчния багаж.
Разглеждаме гнездата си — нашия дом за следващите единайсет часа. На гърба на седалката пред мен има телевизор с плосък екран, забелязвам удобни шкафчета, слушалки. Тоалетен несесер с релефен надпис „Първа“, надлежно прибран и пълен с миниатюрни продукти, които странно защо ми приличат на детската кухня, която имах като малка. Когато още само си играех на къща. Намирам голяма сгъваема масичка в шкафчето над подлакътника. И, да, много се вълнувам. От всичко. Пъхам пътната си чанта в една преграда. Сватбен подарък от Фред. Толкова се радваше, че е поканен и ме води до олтара. Знам колко много означаваше това за него. Прекрасният Фред. Фред и Нанси. Двамата нямат деца. Може пък да станат кръстници. Когато се стигне дотам. Ще ми бъде приятно. Дали и на Марк ще му бъде?
Неусетно излитаме.
Устата ми е пълна с шампанско, когато стюардесата надниква над преградата и ме пита кой номер пижама искам. Усещам как шията ми пламва смутено, а и бездруго съм румена сутрин.
— Малка. Много благодаря — отговарям, след като успявам да преглътна.
Тя се усмихва и ми подава малък размер мека тъмносиня пижама, привързана с бяла панделка с белите букви БЕ, избродирани отляво на предницата.
— Повикайте ме, ако после решите да подремнете — изчуруликва стюардесата, — и ще ви оправя леглото.
Открай време имам проблем с безплатното шампанско. С прелестното безплатно шампанско. Много ми е трудно да отказвам. Напълнят ли ми чашата, изпивам я. Само тогава действително отнасям към себе си максимата „ще съжаляваш, че не си стигнала финала“. След три чаши шампанско и един филм със стюардесата провеждаме разговор относно евентуална дрямка.
Докато се върна от огромната баня, където мивката е на цели три крачки от тоалетната, след като съм си измила зъбите, леглото ми е оправено. И изглежда доста примамливо — дебела завивка, пухкава възглавница. Марк ми се смее през преградата, докато се настанявам.
— Не мога да повярвам, че вече си пияна. Няма и ден, откакто се оженихме!
— Развълнувах се. А сега тихо. Ще се наспя и ще изтрезнея — казвам и електрическата преграда бавно скрива лицето му.
— Лека нощ, пиянде — отново се засмива той.
Усмихвам се. Затварям очи, сгушена в своя ъгъл.
По време на първия полет успявам да проспя впечатляващите седем часа. Когато кацаме в Лос Анджелис, се чувствам добре отпочинала и, за щастие — трезва. Не нося на алкохол. Няколко чаши са достатъчни да ме съборят. Марк не мигнал през целия полет — гледал филми и чел.
На летището намираме салона за първа класа на „Американ Еърлайнс“. Не е толкова впечатляващ като този на „Хийтроу“, но разполагаме само с трийсет минути преди полета си до Таити. Това е трудният момент. Средата. Отметнали сме единайсетчасовия полет до Лос Анджелис. Предстои осемчасов до Таити, след това четирийсет и пет минути до Бора Бора и накрая пътуване с корабче покрай кораловия остров, на който е разположен хотел „Четири сезона“.
Получаваме имейл от родителите на Марк. Снимки, които са направили на сватбата вчера. Всички сме там — поне така ми се струва, защото сме малко размазани и очите на всички са червени, но определено сме ние. Изведнъж си давам сметка, че никога не съм била толкова щастлива, колкото в този момент.
Марк успява да поспи шест часа по време на следващия полет. Този път аз оставам будна и гледам през прозореца, омагьосана от розовите и пурпурни багри на залязващото слънце. И облаците — километрични бели планини, които стават прасковени. И после всичко преминава в синьо — тъмна кадифена синева. И звезди.
Когато слизаме от самолета, ни блъсва вълна от горещ и влажен тропически въздух. Първите мигове на медения ни месец. Не виждаме бог знае какво от Таити, само писта, светлините за кацане и почти празното фоайе на летището, поредния изход за заминаващи и отново сме във въздуха.