Марк на слънце. Лъскавото му тяло във водата. Пръстите ми в мократа му коса, по загарялата му вече кожа. Влажен секс, оплетени в чаршафите. Тихото бръмчене на климатика. Всеки ден демонстрирам фино красиво бельо. Тънка като паяжина черна дантела с блещукащи кристали, безсрамно червено, евтино бяло, коприна, сатен. Дълги и непринудени разговори по лодки и барове. Както решихме, спрях хапчетата още преди седем седмици. Чертаем планове.
Обиколка с хеликоптер на околните острови. Силното плющене на перките през меките слушалки. Безкрайна синева във всички посоки. Гори, изникнали сякаш направо от океана. Земен рай.
Пилотът ни казва, че край рифовете вълните са толкова високи, че хидропланите не могат да кацнат във водата. Това е вторият по отдалеченост архипелаг на света. Вълните тук са най-големите на планетата. Виждаме ги как се разбиват, как се търкалят през плексигласовия под на хеликоптера, през прозорците. На хиляди километри от материка сме, от най-близкия континент.
В океана стърчат пустинни острови. Като оживели рисунки. Малки пясъчни кръгове край назъбени върхове с поне едно палмово дърво. Защо на пустинните острови винаги има палми? Защото кокосовите орехи не потъват. Плават по океанските води, носят се хиляди километри, докато стигнат до някой бряг и се заровят в горещия пясък. Корените им проникват дълбоко навътре в земята, докато не стигнат до прецедената от скалите прясна вода далече под повърхността. Като плувци, най-сетне добрали се до брега.
Един ден се гмуркаме с шнорхели в топлата вода на лагуната. Мисля си за студеното време у дома, докато се нося безшумно, заобиколена от огромни скатове като добили плът сиви призраци, които извиват мускулестите си тела в девственото безмълвие.
Марк резервира басейна за гмуркане само за нас двамата. Един урок, за да си припомня. Уверява ме, че ще забравя неприятното си преживяване от преди да го познавам. Бях само на двайсет и една, но го помня съвсем ясно. Изпаднах в паника на осемнайсет метра под вода. Не знам защо, но изведнъж бях сигурна, че ще умра. Замислих се за мама. Колко ли се е страхувала, приклещена в онази кола. Допуснах мислите да ме завладеят и изпаднах в паника. Помня как тогава ме уверяваха, че съм извадила късмет, че нещата са се развили така, защото можело и да бъде иначе. Като нищо съм можела отчаяно да поема огромна глътка морска вода. Но вече не се паникьосвам. Не допускам мислите да ме владеят. След онзи случай вече не.
Почти не мигвам нощта преди басейна — не точно от страх, просто съм притеснена. Обещала съм обаче на Марк. И нещо повече — обещала съм на себе си. Всеки път, когато мислите ми се насочат към бутилката с кислород, усещам как напрежението събира веждите ми. Кого заблуждавам, умирам от ужас.
Не ме е страх, че ще се удавя, не ме е страх от водата, нищо такова. Страх ме е от онази сляпа паника. Сляпата паника, която вкарва зайците в капани, затяга примката и ги дави в собствената им кръв. Изпаднеш ли в сляпа паника, вършиш глупости.
Вижте, не съм луда. Знам, че всичко ще бъде наред. Това е просто гмуркане с акваланг. Би трябвало да е забавно! Всички го правят. Знам, че нищо няма да ми се случи. Ще бъде красиво. Много красиво. Величествено под водите на Тихия океан. Спомен, който ще ме съпътства вечно. Само че мислите ми непрекъснато зейват като капаци под мен. Паника, дезориентация, клаустрофобия. Случайно поемане на вода и уплашено мятане.
Но не. Вече съм зряла жена. Мога да контролирам страховете си. Всъщност затова го правя, нали? Затова си поставяме предизвикателства. За да накараме тези страхове да замлъкнат. Да ги изтръгнем от скривалището им. Представям си Алекса в килията й, цели четиринайсет години. Изтръгваме страховете си, нали? Ето това правим.
С Марк отиваме в басейна, потапяме се във водата и започваме да се подготвяме за гмуркането. Марк бавно ме направлява. Водата в басейна е приятно хладна, но тилът ми е пламнал от притеснение. Просто дишай, напомням си. Просто дишай.
— Справяш се чудесно — успокоява ме Марк. — Помниш тази част идеално, а тя е трудната. Аз съм до теб, ясно? Ще те пазя. Обаче слушай…
Той млъква и се вглежда сериозно в мен с ръце върху раменете ми.
— Щом усетиш паника под вода, просто продължавай да дишаш. Ако ти се прииска да се втурнеш към повърхността, просто продължи да дишаш. Мозъкът се опитва да те предпази от нещо, което всъщност не е проблем. Долу не е по-опасно, отколкото горе, повярвай ми. Нали ми вярваш, скъпа? Всичко ще бъде наред.
Усмихва се и ме тупа по раменете. Кимам. Винаги ще му имам доверие.
Кислородът задържа плувците на повърхността. Когато дробовете са пълни с въздух, те са като две топки за ръгби в гърдите ни и благодарение на тях оставаме на повърхността. Затова, ако лежиш по гръб във водата, можеш да отпуснеш цялото си тяло и да се носиш с лице отгоре. Гмуркачът трябва да се научи да използва тази способност за задържане на повърхността, за да регулира дълбочината. Затова са тежестите — за да ни завлекат към дъното.