Полетът ни до Бора Бора е с малък самолет със стюардеси, облечени в ярки цветове. Марк някак успява да дремне. Аз дочитам списанието, което взех от салон „Конкорд“ на „Хийтроу“ — специализирано издание за коне, което се казва „Пиаф“. Нищо не разбирам от това — основното ми обучение по езда като момиче не се разви до напреднали умения, — но списанието изглеждаше толкова различно от всичко, което бях виждала дотогава, че просто не се сдържах и посегнах. Оказа се, че „Пиаф“ е движение, когато конят плавно повдига крака в тръс на място. Ето на, обзалагам се, че се радвате да го научите. Наистина ми харесват такива неща, защото открай време обичам да чета каквото ми падне — колкото по-малко знам по темата, толкова по-добре. Помня, че някой във филмовото училище ни посъветва да развием навика — да четем неща извън зоната си на комфорт. Така се раждали историите. И идеите. Както и да е, силно ви препоръчвам „Пиаф“. Малко ме отегчиха статиите за храненето на конете, но като цяло ми беше интересно. Ако не заради самото съдържание, то определено заради въпросите, които се зародиха у мен относно начина на живот и навиците на обичайните читатели на списанието.
Летището на Бора Бора е миниатюрно. Посрещат ни две широко усмихнати жени с цветни гирлянди. Белите цветя разпръсват сладникаво ухание от шиите ни, докато носач ни повежда към пристана пред терминала. Летището и пистата му заемат цял един остров от атола Бора Бора. От двете страни има на места оголена висока трева, а постройката на терминала сякаш плува в тихоокеанската синева. Реална демонстрация на човешкото господство над природата.
В края на пристана ни чака моторница — красива със своето ненатрапчиво полирано дърво, същинска венецианска гондола. Шофьорът поема ръката ми и ми помага да се кача и да седна на палубата. Подава ми топло одеяло за коленете.
— Като потеглим, ще духа — усмихва се той.
Има мило лице като жените на летището. Сигурно тук нямат много тревоги, далече са от суровия градски живот.
Марк подава багажа ни и сам скача в лодката. Потегляме. Носим се в тъмното покрай тихи заливи. Иска ми се така да бяхме организирали полетите си, че да видим това. Сигурно гледката е шеметна, но сега в тъмното виждам само блещукащите светлини по брега и огромната луна, надвиснала над водата. Ярката бяла луна. Сигурна съм, че не е толкова ярка в Англия. Но би трябвало. Може би просто не изглежда така заради замърсения въздух.
Англия ми се струва вече толкова далече. Оградените с жив плет улици, заскрежената трева. Домъчнява ми за вкъщи — на близо петнайсет хиляди километра, където е мъгливо и студено. Косата ми се развява на уханния бриз. Вече пристигаме. Обръщам се към сушата, към брега, към светлините на „Четири сезона“. И ето го там.
Водата край нас става изумрудена, блещука от дълбините на зелената лагуна. Постройките със сламени покриви — ресторантите, общите помещения и баровете — се къпят в мека светлина на свещи. По брега горят факли. Наколни вили изливат топлото си оранжево сияние в плътния мрак на Южния Пасифик. И тази луна, която като мощен фар на провинциален път грее иззад високия силует на планината Отеману, угаснал вулкан в центъра на Бора Бора. Пристигнахме.
Водата спокойно се плиска край нас, докато пърпорим към брега. Пристанът е осветен със свещи, посрещачите ни връзват лодката и ни измъкват на брега. Още гирлянди. Със сладникаво, пикантно ухание. Вода. Хладни кърпи. Резенче портокал. Количка за голф ни отвежда по вдигнатите на колове пътеки към новата ни обител.
Стаята ни е фантастична, Марк се е погрижил. Най-хубавата, която имат. Вила над водата на лагуната в края на пристана.
Частен басейн, частен достъп до лагуната, баня със стъклен под. Спираме пред вратата, където също ни посрещат с „добре дошли“, но вече сме изтощени. Виждам умората в очите на Марк въпреки усмивката му, служителите сигурно също я забелязват. За щастие, разговорът е съвсем кратък.
Количката избръмчава обратно по алеята и ние оставаме сами във вилата. Марк ме поглежда, когато шумът от количката стихва. Пуска саковете ни и се спуска към мен, сграбчва кръста ми с една ръка, бедрата ми с другата и ме вдига във въздуха. Целувам върха на носа му. Той се усмихва широко и тромаво ме пренася през прага.
Минават четири дни от почивката ни. Блян. Тюркоазен блян сред топли пясъци.
Закуската ни пристига с кану по зелените вълни на лагуната. Сочни зрели плодове, чиито имена дори не знам. Шляпам боса по хладните плочки на пода и по нагорещената веранда. Потапям се в прозрачната хладна вода на басейна. Оставям слънцето да се просмуче дълбоко в изморената ми английска кожа, чак до влажните ми английски кости.