— Да, това е Андрю. Той е… много нервен. Но както и да е. Андрю се разкрещял на Хектор по телефона, Хектор откачил, сложил просто някаква цена и изпратил документите. Легнал си. А когато се събудил, го очаквали стотици пропуснати обаждания и имейли. Оказва се, че сложили допълнителна нула. Грег и другите от търговския го направили нарочно, за да забавят сделката. Мислели, че Хектор ще провери, преди да изпрати нещата, и ще ги накара да поправят цифрите следващата седмица, когато всички сме в офиса, само че Хектор изобщо не проверил. Подписал и изпратил. А това е законен договор.
— Боже, Марк! Не може ли просто да каже, че е станала грешка?
— Не може, скъпа. Затова Хектор ми звънна и се опита да ми обясни как допуснал, че всичко е наред, че винаги проверява… но Андрю му поръчал да изпрати нещата и… после се разплака. Ерин, имам чувството, че съм заобиколен от пълни… — Марк се овладява и клати печално глава. — Затова ще започна да се оглеждам за нещо ново. Нямам нищо против да вземам по-нисък бонус, ще се примиря дори с по-ниска заплата — пазарът и бездруго няма да стане като преди. Кого заблуждаваме? Просто не желая повече стрес. Искам си живота. Искам теб, бебета и нашите вечери заедно.
Харесва ми как звучи. Много. Прегръщам го, притискам глава към рамото му.
— И аз го искам.
— Добре. — Марк ме целува леко по косата. — Ще си намеря хубаво ново място, ще подам предизвестие, след като се успокоят нещата около Хектор, ще си взема натрупаната отпуска за сватбата и медения месец и се надявам да започна отново през ноември. Навреме за Коледа.
Марк не за пръв път ще го прави — всички във финансовия сектор задължително вземат два месеца отпуска между назначенията, защото така се предотвратява търговията въз основа на вътрешна информация. На практика това е платена ваканция. Плана си го бива. Добър е за него. Аз обаче също имам нужда да се освободя за няколко седмици от работа. Можем да се възползваме заедно, да си организираме хубаво сватбено пътешествие. В момента работя над първия си пълнометражен документален филм, но до сватбата ще съм приключила с началния етап от снимките и ще има прекъсване от три-четири седмици, преди да започна втората част. Планът определено може да проработи в наша полза.
В гърдите ми плисва топлина. Това е хубаво. Така ще е по-добре за нас.
— Къде да отидем? — пита Марк.
— На сватбено пътешествие ли?
За пръв път го обсъждаме сериозно. До сватбата остават само два месеца. Уговорили сме всичко останало, освен медения месец. Темата е като неразопакован подарък. Защо да не я обсъдим сега? Очертава се нещо вълнуващо — да имам Марк само за себе си за няколко седмици.
— Хайде да се развихрим. Може би за последен път ще разполагаме с време или пари за такова нещо.
— Да! — провиква се той, въодушевен като мен.
— Две седмици, не, три седмици — предлагам аз.
Присвивам очи, докато премислям графика на снимките и интервютата, които трябва да взема. Ще мога да отделя три седмици.
— Това вече е сериозна работа. Карибите? Малдивите? Бора Бора? — пита той.
— Бора Бора. Звучи идеално. Нямам представа къде се намира, но звучи фантастично. Майната му. Първа класа? Може ли да пътуваме в първа класа?
Той ми се усмихва до ушите.
— Може да пътуваме в първа класа. Ще резервирам.
— Страхотно!
За пръв път ще летя в първа класа. И тогава изтърсвам нещо, за което сигурно после ще съжалявам:
— Ще се гмуркам с теб. Ще опитам отново. Ще се потопим заедно в дълбокото.
Казвам го, защото ми се струва, че това е всичко, което мога да дам на Марк, за да му покажа колко го обичам. Като котка, стиснала мишка в уста. Иска или не, ще я пусна в краката му.
— Ти сериозно ли?
Поглежда ме загрижен, слънцето присвива очите му, бризът роши тъмната му коса. Не е очаквал това.
Марк е квалифициран водолаз. Опитва се да ме накара да се гмуркам с него на всяко пътуване, но аз винаги се плаша. Имах неприятно преживяване веднъж, преди да се запознаем. Изпаднах в паника. Нищо сериозно, но цялата тази работа ме ужасява до смърт. Не ми харесва да се чувствам като в капан. Само като си представя налягането и бавното издигане под вода, тръпки ме побиват. Но искам да го направя за него. Нов живот, нови предизвикателства.
Усмихвам се.
— Да, категорично!
Мога да го направя. Едва ли е чак толкова трудно. Дори децата го могат. Ще се справя.
Той ме поглежда и казва:
— По дяволите, обичам те, Ерин Лок!
— По дяволите, и аз те обичам, Марк Робъртс.
Той се приближава, накланя главата ми, целува ме.
— Истинска ли си? — пита и ме приковава с поглед.
И преди сме играли тази игра, която изобщо не е игра. Или пък е? Може би е надлъгване.
Всъщност той ме пита: „Това истинско ли е?“. Твърде хубаво е, може би е заблуда, грешка. Може би го лъжа. Лъжа ли го?
Замислям се за секунда. Отпускам мускулите на лицето си, докато той се взира в мен. Оставям зениците си да се свият като имплозия на Вселената и отговарям спокойно: „Не“. Не, не съм истинска. Страшно е. Правила съм го няколко пъти. Изчезвала съм от самата себе си. Заличавала съм се. Като телефон, който възстановява фабричните си настройки.