— Не, не съм истинска — отговарям с открито и безизразно лице.
Трябва да изглеждам убедително. Получава се най-добре, когато изглежда реално.
Очите му трепват и пробягват по лицето ми, търсят кукичка, пукнатина, за която да се хванат и да проумеят. Но там няма нищо. Аз съм изчезнала.
Знам, че той се тревожи. — Дълбоко в себе си се притеснява, че някой ден наистина ще изчезна. Ще си тръгна. Това помежду ни не е реално. Той ще се събуди и в къщата всичко ще е същото, само че мен няма да ме има. Познавам този страх, виждала съм как пробягва по лицето му понякога, когато сме навън с приятели или стоим далече един от друг в пълна с хора стая. Виждам това изражение и разбирам, че Марк е истински. И в момента е изписано на лицето му. И това ми стига.
Пускам усмивката си да пропълзи и лицето му грейва от радост. Смее се. Поруменява от прилив на чувства. И аз се засмивам, той отново обхваща лицето ми с длани и притиска устни към моите. Все едно съм спечелила състезание. Все едно се връщам от война. Браво на мен. Боже, обичам те, Марк. Той ме придърпва сред тръстиките на соленото тресавище и започваме да се любим отчаяно, с длани, пълни с вълнен пуловер и мокра кожа. В мига на кулминацията прошепвам в ухото му:
— Истинска съм.
Миналата година от свързана със затворите благотворителна организация най-после получих съфинансиране за първия си самостоятелен проект. Вече се реализира след дългогодишно проучване и планиране: мой пълнометражен документален филм. Успях да се справя с цялото проучване и подготовка, докато същевременно работех по проекти и на свободна практика, а заснемането на интервютата трябва да започне след девет дни. Вложила съм много от себе си в тази продукция. Планирането приключи, сега можем само да чакаме резултата. Очертава се важна година. За мен. За нас. Филмът, сватбата — като че ли всичко се случва едновременно. На мен наистина ми се струва, че се намирам на онзи вълшебен етап от живота си, когато всички планове, за които мечтаех на двайсет и няколко години, най-сетне се реализират, всички едновременно, като че ли умишлено съм ги направлявала, макар да не помня да съм го правила съзнателно. Сигурно така се получава в живота: отначало нищо, а после всичко наведнъж.
Идеята за филма наистина е проста — хрумна ми една вечер, докато разказвах на Марк какво е да учиш в пансион. Вечер, след като угасяха лампите, ние, момичетата, часове наред си говорехме в тъмното какво ще правим, когато най-сетне се приберем у дома. Какво ще ядем, когато можем да избираме храната си. Фантазирахме си до безкрай за тези въображаеми трапези. Натрапчиво ни преследваше йоркширски пудинг със сос грейви или коктейлни наденички на клечка. Представяхме си как ще се обличаме, когато можем сами да избираме облеклото си, къде ще ходим, какво ще правим, когато се сдобием със свободата си. А после Марк казваше колко пансионът му прилича на затвор. И че ние сме си мечтаели за дома съвсем като затворнички.
Така се роди идеята за документалния филм. Сюжетът е прост. Чрез интервюта и нережисирани кадри ще проследи трима осъдени по време на престоя им в затвора и след него: две жени и един мъж, които разказват за своите мечти и копнежи за свободата преди и след освобождаването си. Днес ще проведа последния си предварителен телефонен разговор с третия затворник, после ще интервюирам на живо всеки от участниците в затвора, преди освобождаването им. Засега съм говорила няколко пъти с двете жени, но ми беше много по-трудно да си осигуря достъп до мъжа. Днес най-сетне ще проведем своя мъчно извоюван телефонен разговор. Днес очаквам обаждане от Еди Бишъп. Прословутият Еди Бишъп, един от последните живи гангстери от лондонския Ист Енд. Напълно автентичен, способен да те накълца, собственик на казина и нощни клубове, говорещ кокни гангстер. Член на бандата на Ричардсън, а след това — душата на най-голямата престъпна група, действаща на юг от реката в Лондон.
Вторачила съм се в телефона у дома. Не звъни. А би трябвало. Часът е 13:12, а аз чакам обаждането от затвора „Пентънвил“ дванайсет… не, вече тринайсет минути. Обажданията от другите участници във филма ми, Алекса и Холи, си бяха точно навреме. Чудя се какъв ли е проблемът и се моля Еди да не се е отказал, да не е променил решението си. Моля се и управата на затвора да не е променила своето. Трудно получих одобрението им за всяко нещо, затова ще провеждам интервютата сама. Само аз и фиксирана камера на статив. На този етап материалът ще бъде суров, което напълно отговаря на намеренията ми, затова се радвам. На втория етап, след като героите ми излязат от затвора, към мен ще се присъединят Фил и Дънкан.