Мишел ни оглежда делово. Да, досетили сме се.
— Да. Замина вчера. Просто изчезна. Сутринта й занесох препечена филийка в леглото, а нея я нямаше. Полицията се зае със случая. Анди ръководи издирването. Това е… — Тя млъква и се заглежда към мръсния прозорец с двойно стъкло над мивката.
Каната изключва и мехурчетата утихват. Мишел излиза от унеса си и се усмихва.
— Хайде да поседнем.
Тържествено поднася чашите за кафе върху чамовата сгъваема маса и всички сядаме. Фил продължава да снима Мишел, докато отпива от димящата си чаша. Надписът гласи: „Кафето прави деня ми по-хубав“. Дано да е така, защото засега не върви никак добре. Свеждам поглед към сиво-кафеникавата смес пред себе си — по стените на керамичната чаша са полепнали неразтворени кафени гранули.
Мамка му. Лоша работа. Наистина ми се иска да не бях тук сега. Замислям се за сака, скрит на тавана ни. И вината, подобно на онази първа плочка домино, започва да трупа грешка върху грешка. Трябва да се съсредоточа. Трябва да потисна това чувство, преди полицаят Анди да се появи.
И къде е Холи, по дяволите?
Мишел внимателно оставя чашата си върху масата с две ръце и обяснява:
— Добре, ето какво знаем.
Тя вдига поглед със сигурността на човек, който следва официалната линия. Вече десетина пъти е правила същото, не е мигнала цяла нощ. Личи си. По изражението й познавам. Интервюирала съм много хора в кариерата си, а тя не за пръв път се пече на този огън. Сега ще го направи отново заради нас.
— Посрещнах Холи, взех я от затвора към осем сутринта на дванайсети септември. Преди седем дни. Почти цяла седмица не излезе от апартамента — гледаше телевизия, спеше. Според мен не е спяла добре в затвора. Изглеждаше изтощена. А завчера се уговорихме да отскочим до апартамента на Шинеад, приятелка от работа, която преди е била фризьорка, за да оправи косата на Холи. Шинеад обеща да й направи кичури безплатно. Затова отидохме. Бях й купила някои неща — от „Адидас“, сега се носи. — Усмихва се със съзнанието на осведомена майка. — Тя ги облече. А след косата отидохме да хапнем пиле в „Нандос“. Холи много искаше. Затворническата храна за нищо не става. Беше адски слаба, когато се прибра у дома. Е, вие сте я виждали. Както и да е, много й хареса, изяде половин пиле и си поръча от всички гарнитури. Толкова се радваше. Прибрахме се, Холи каза, че иска да се обади през компютъра, затова отиде в стаята си и се занимава с нещо си там известно време, а после гледахме няколко епизода от шоуто на Кардашиян. Беше много изморена и си легна към девет. Нищо необичайно. Изглеждаше щастлива. Каквато си беше преди. Когато влязох в стаята й вчера сутринта, нея я нямаше. Дори бележка липсваше. Казах на Анди, че е взела едно-единствено нещо — снимка на нас двете. Същата, която имаше в затвора. Винаги я държи до леглото си. Харесваше тази снимка. Казваше, че я прави щастлива, когато й домъчнее за мен. Не говореше често такива неща, затова съм го запомнила.
Мишел ни поглежда. Това е, което знае. Нейната страна на историята.
— Знаете ли къде може да е отишла? — питам.
Тя свежда очи към чашата си и цъка с език.
— Не, не съм сигурна. Имам теория, полицията я проучва, но не съм сигурна доколко ме държат в течение. Анди е от отдел „Специални операции петнайсет“, та не е лесно да изкопчиш нещо от тях. Не знам доколко сте запознати с тези неща. С антитерористичните операции.
Изтърсва го толкова неочаквано, че едва не прихвам. Едва. Фил ме поглежда. Специални операции! Лицето на Мишел е безизразно — изморено и изопнато. Не се шегува. Поклащам глава. Не. Нищо не знам за антитероризъм, откъде да знам.
— Аз просто… Трудно ми е да повярвам, че моята Холи е замесена в такива неща. Никога не е споменавала за Бог, нищо религиозно. Анди е чудесен, но греши за това. Вярвам му обаче… не знам, той ще я върне у дома, което е най-важното. Само то има значение.
Мишел изважда смачкан пакет цигари от джоба на халата си, потупва го и изважда една. През главата ми прелита мисълта за теста за бременност, за синьото кръстче, докато запалката й щраква и нова вълна цигарен дим залива тясната стая. Мишел ни поглежда от отсрещната страна на масата, привежда се напред, облегната на лакти.
— Холи не е голяма умница. Много й знае устата, но това подвежда. Винаги е било така. Просто обича да се състезава: по-корава съм от теб, мога да направя това по-добре от теб. Нали ме разбирате? Само че „това“ може да бъде всичко. Някое предизвикателство, подпалването на онзи автобус. Допада й драмата. Само се фука. Това е всичко. Открай време си е такава. Просто напоследък е още по-крайна. Колкото по-голяма става, толкова е и по-крайна. Знам, че сигурно вината е моя. Баща й не беше добър пример, а после Холи се хвана с Аш — извинете, Ашар — и с онази групичка. Странно, Аш беше толкова свястно момче в училище. От добро турско семейство. Виждала съм майка му веднъж. Просто не проумявам. Може би трябваше да се задържам повече вкъщи, ама някой трябва да работи. Баща й със сигурност не смяташе да е той.