Тя млъква. Отплеснала се е. Залутала се е в тунелите на мисълта си и ни е помъкнала със себе си. Трябва да излезе отново на светло.
— Холи сама ли замина? Или беше с някого? — питам.
Логичен въпрос, но май вече знам отговора.
— С Аш… Ашар — поправя се Мишел.
Кимвам. Вече всичко се връзва. Аш е приятелят на Холи от видеото с горящия автобус. В тона на Мишел съм доловила не вина, а самоопрощение — не е виновна за нищо. Как би могла да ги спре? Те са си Холи и Аш. В съзнанието й вината им е обща. Хлапашки пакости. Тя не намира заплахата за истинска. Просто две деца, които този път са попрекалили.
Разбира се, няма как да не се досетя какво се е случило тук. Парченцата се наместват като в тетрис. Сигурна съм, че Анди ще ни осветли допълнително, когато пристигне. Извън всякакво съмнение обаче той няма да ни позволи да снимаме. Трябва да заснемем колкото се може повече, преди да дойде. Преди да ни принуди да спрем.
Изправям се и поемем нещата в ръце, променям енергията в тясното жилище.
— Мишел, трябва да разгледаме стаята й и да снимаме там.
Не е въпрос. Не я моля. Започнала съм да мисля като режисьор — нуждаем се от още материал, колкото се може повече, каквото успея да докопам. Вижте, не искам да я използвам, но е ясно, че Мишел се доверява на авторитетни личности. Ако прецени, че така е най-добре, ще получим желаното. Материалът от стаята ми трябва за филма и ще го получим. Приковавам погледа й дълго, решително. Тя отмества очи. Получава се. Мишел се надига сплашена.
— Да, да, добре. От полицията вече претърсиха и снимаха, така че няма да е проблем да пусна и вас.
Поглежда ме отново в търсене на одобрение, на потвърждение. Иска да се увери, че помага. Няма да създава проблеми като Холи.
Повежда ни от кухнята по коридора. Фил ми хвърля вероятно обвинителен поглед. Постъпката ми не му харесва. Не е в мой стил. Жестоко е.
Майната му. Днес не ми пука. Не съм на себе си. Каквото и да означава това. Вече дори не съм сигурна коя съм. Може да съм умряла в Тихия океан заедно със Сал и Шарп.
Стаята на Холи е малка. Стая на тийнейджърка. Вътре има само най-основното. Фил прави бавна панорама с камерата. Снимки от списания, залепени по стените. Модели със студени очи, стиснали шишета с парфюм. Сексапил. Пари. Лъскави стикери. Мъртви мухи върху рамката на прозореца. Притурка със снимка на Хари Стайлс. Плакати на „У-Танг Клан“. Помпозни. Опасни. Нищо общо с мрачния Кройдън: избелели лица по плакатите отпреди почти пет години, които гледат празната стая.
Аз обаче търся други неща. Усещам, че и Фил прави същото. Макар да не одобрява подхода ми, знам, че в главата му се върти същата мисъл: нещо в стаята издава ли религиозно увлечение? Каквото и да е. Озъртам се, но не намирам. До леглото има купчина книги. Моден каталог на Виктория Бекъм, книжка за котарака Гарфилд с изръфани краища, „Силата на настоящето“, „Малка книга за спокойствието“. Последното, което бих допуснала, че чете Холи. Но защо не? Опит за самопознание? Или подарък от добронамерената й майка? Така или иначе, нито една от двете книга за самопомощ не изглежда четена. Коя съм аз да я съдя? И аз не съм ги чела. Освен това книгите определено не са причина за случващото се сега. Не са наръчници за терористи.
И тогава ми просветва. Тук няма да намерим нищо. Холи е била само на осемнайсет, когато е обитавала тази стая. Това са реликви от предишната й личност. Вече е на двайсет и три. Порастването променя човек. Пет години в затвора променят. Кой знае какво й се е случило през това време?
Вземете мен, целият ми живот се преобърна за десет дни. Превърнах се в лъжкиня и крадла. Един бог знае какво и къде ще бъда след пет години. Дано не в затвора.
На вратата се звъни и очите ни се стрелват към Мишел. Тя кимва и отива да отвори на Анди.
Фил сваля камерата.
— Забеляза ли нещо? — прошепва.
Погледът му е напрегнат. Този документален филм току-що му е станал много интересен. Вече надушва бъдещите награди.
— Не, според мен няма нищо, Фил. Била е тук само седмица, преди да изчезне. Трябва да потърсим другаде — във Фейсбук, Туитър, на такива места. Само че Холи не е глупачка — вече не. Дори да има нещо, няма да го намерим лесно. — Оглеждам стаята отново, но съм сигурна, че съм права — тук няма следи.
Когато излизаме в коридора, виждаме Мишел и едър мъж да разговарят тихо до входната врата. Анди. По-нисък е, отколкото си го представях, но е привлекателен. Излъчва непринудено обаяние, когато се обръща да ни поздрави, грейва в подкупна усмивка — може би такава му е работата. С хора. Мишел има право — той наистина вдъхва доверие. Мъж на петдесет и няколко. С гъста коса. Едва доловимо ухание на скъп сапун. Трябва много да внимавам. Очевидно го бива в работата му, разиграва Мишел майсторски. Допускам, че Анди е един от щастливците в живота. Може би за него всичко е цветя и рози. Е, давай, Анди. Да се залавяме за работа, защото не възнамерявам да влизам в затвора. Няма да изгубя тази битка. Деликатно плъзгам ръка под палтото си и притискам корема. Ей ти, там, вътре, не се тревожи. Мама ще се погрижи.