Усмихва се. Не мога да разгадая тази усмивка.
— Кого още ще снимате?
Знае. Несъмнено е проверил. Приковавам погледа му.
— Еди Бишъп в „Пентънвил“, Алекса Фулър в „Холоуей“ и Холи — изреждам.
Всичко е документирано, разполагам с доказателства черно на бяло.
Анди кима. Бива си ги. Знам, че си ги бива. Отново се обръща към Фил.
— Фил, ако искате, можете да си вървите. Трябва ми само Ерин. Не искам да ви задържам повече, отколкото се налага. Свободен сте да тръгвате. — И отново онази усмивка.
Фил ме поглежда. Кимам. Ще се оправя. На тръгване той хвърля поглед назад с извити вежди. Странна сутрин. Този документален филм ще се окаже по-важен, отколкото сме допускали. Съзнавам го. И Фил го съзнава. Ще започне да тършува из социалните профили на Холи веднага щом намери кафене с безжичен интернет.
Анди отпраща и Мишел уж за да направи още противно кафе. След като тя излиза, той се привежда към мен сериозно, облегнал лакти върху коленете си.
— Е, Ерин, забелязахте ли нещо по време на интервюто с Холи? Необичайно? Озадачаващо? Тя спомена ли изобщо нещо?
Изглежда по-възрастен, когато не се усмихва. Поотпуснат, по-изморен, по-детективски.
Припомням си интервюто. Преди два месеца. Толкова много неща се случиха оттогава, все едно е минала цяла година. Забелязах ли нещо, което да ми подскаже за намерението й да замине в Близкия изток?
В съзнанието ми изниква образът на Амал. Надзирателят онзи ден. Амал от Близкия изток. Амал означава „надежда“ на арабски. Амал с благите очи. И веднага се засрамвам.
Прогонвам мисълта. Не съм такъв човек. Отказвам да бъда такъв човек. Амал е най-обикновен лондончанин, който си върши работата и по една случайност е с арабско име. Престани, Ерин.
Анди очаква отговора ми.
— Не, не ми хрумва нищо конкретно. Холи беше… малко ме притесни. Признавам. Не мога да посоча нещо определено, останах само с общо впечатление.
Млъквам. По дяволите. Превъртам отново думите си наум. Вероятно трябваше да кажа: „Не, нищо“, и с това да приключа. Глупачка. Последното, от което имам нужда в момента, е да привличам внимание с участието си в полицейско разследване. Ако поровят в живота ни с Марк, работата бързо ще се размирише. Първият хонорар от кухата фирма в Саудитска Арабия ще бъде преведен в банковата ми сметка след осем дни. Пари от Близкия изток след изчезването на едно момиче няма да се харесат на инспектор Анди Фостър.
— Притесни ли ви? Как?
Вече изглежда разтревожен. Заради мен. Да, все едно съм стъпила върху мина. По дяволите.
— Заради поведението й, нали разбирате, във връзка с предишното й престъпление. Онова видео, докато тя гледа пожара. Поведението й по време на интервюто. Тя е… — Думите отново ми бягат. Каква е? — Извинете, няма как иначе да го кажа — тръпки ме побиват от това момиче.
Ето на, казах го. Като ще е гарга… И знаете ли какво още? Ако съм предубеден свидетел, поне няма да ме повикат в съда.
Той се засмива. Слава богу. Лицето му отново грейва. Аз съм обикновено момиче, което снима документален филм.
— Да, гледах материала за автобуса — кима той и двамата отново сме на една вълна. — Наистина да те побият тръпки, Ерин, признавам. Тя плаши, но според мен не е лошо момиче, просто лесно се подвежда. Дано размисли, след като мине границата, защото отвъд една линия вече няма връщане назад. Няма да се опитваме да я върнем у дома, ако ме разбирате.
Говори тихо. Чувам как Мишел се върти в кухнята, до нас долита цигарен дим. Анди въздиша. Споглеждаме се.
— Правим каквото можем, Ерин. Но някои хора просто отказват да си помогнат сами.
Мисля, че си допадаме. Разбираме се.
— Мишел вече изобщо не познава дъщеря си. Не би могла да предвиди случилото се. Да посещаваш дъщеря си веднъж седмично пет години не е достатъчно да те направи внимателна майка.
Анди хвърля поглед към кухнята. Възползвам се от шанса да преглътна. Желанието ми да изглеждам като най-обикновен човек, докато съм под наблюдение, затруднява телесните ми функции. Анди продължава:
— Холи се е променила около пет месеца преди освобождаването си. Имаме показания от надзиратели и психолози. По това време са се случили две неща. Тя се е записала в благотворителната организация на затвора и се е съгласила да участва във вашия документален филм. Сигурен съм, че не оглавявате лондонска клетка на „Ал Кайда“, но ще изгубя работата си, ако не ви проуча малко.
Мълчание. Той ме наблюдава. В ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.
Значи вече са душили около мен. Мамка му!
— Заподозряна ли съм?
Знам, че не бива да питам, но все пак — така ли е? Усещам как бузите ми поруменяват, как шията ми пламва. Тялото ми вече официално е извън контрол.
Той се засмива доволно.
— Не, не, категорично не сте заподозряна. Никога не сте се срещали с Ашар Фарук, единствената ви среща с Холи е, за да заснемете интервюто, а всичките ви телефонни разговори със затвора са записани и проконтролирани своевременно. Прослушал съм ги до един.
По дяволите.