Превъзходно се справя. Оценявам деликатността му към очевидната ми неопитност, странно защо ми въздейства успокоително. Подавам му торбичката. С радост снемам бремето от себе си. Половината битка е спечелена. Той я поема.
Ами парите? Да попитам ли нещо? Грубо ли ще е? Саймън обаче ме изпреварва.
— Ще ми дадете ли номера?
Една крачка пред мен е. Явно не му е за пръв път.
— Да, да, заповядайте. — Вадя от доба си листчето и го заглаждам върху бедрото си. — Извинете, измачкало се е. Но цифрите се четат, нали?
Подавам му го. И двамата гледаме към листчето в ръката му — всичко се чете съвсем ясно въпреки гънките. Пълна глупачка съм.
— Ами да, всичко е наред — промърморва той с престорено голям интерес към смачканата хартийка. — Добре, аз тръгвам.
Претегля двете си длани: в едната има бележка, а в другата торбичка на стойност един милион лири. Усмихва се широко, понечва да си тръгне, но после спира.
— Един бърз въпрос. Как мина днес? Еди иска да знае.
— Ами едва ли ще се получи — отговарям внимателно, като че ли съм съкрушена от жестокия обрат на съдбата.
Поправилият се герой Еди не е получил втори шанс от дъщеря си.
Саймън изглежда объркан от отговора ми.
— Защо, какво направи тя? — И ме поглежда въпросително.
— Гледа видеото. Разплака се. Беше много разстроена, но се тревожи за децата си и…
— А, децата — прекъсва ме той. — Е, добре тогава.
Изглежда, остава доволен. Чудя се дали наистина питаше за Лоти, или проверяваше дали не съм казала нещо неуместно.
— Не се тревожете за децата. — Саймън отново се усмихва. — Той може да преодолее това. Добра работа. Плакала, значи? Добре. Много добър знак. На Еди страшно ще му хареса. Ще го ободри. Ако плаче, работата е наполовина опечена. Добре, скъпа, ще вървя. Всичко хубаво.
Той вдига весело ръка за поздрав и изчезва.
— Благодаря, Саймън! — провиквам се след него.
Не знам защо. Трябва да кажа нещо, нали? Не мога само да стърча и да мълча, докато той крачи към черния си мерцедес с диамантите ми.
На сутринта пристига огромен букет.
Благодаря за помощта. Няма да го забравя. Е.
Има стил, признавам. Марк обаче не е толкова сигурен.
— Не е много тайно, нали? — пита на закуска.
Притеснява се дали не сме под полицейско наблюдение.
— Това са просто цветя, Марк. Може да са заради интервюто. С посредничеството на адвокат или нещо подобно. Сигурна съм, че Еди отдавна се е научил да прикрива следите си. Е, освен в счетоводните дела.
Усмихвам се. В крайна сметка го направихме, нали? Пълната сума за диамантите пристигна в сметката ни вчера в полунощ. Много повече от очакваното. Със сигурност много повече, отколкото мислех, че ще успеем да вземем сами.
Два милиона. Два. Британски лири. Не мога да изтрия усмивката от лицето си. По десет хиляди на камък. Еди не е задържал почти нищо за себе си. Плащането е от друга номерирана сметка. Вероятно пари, които Еди е заделил за черни дни. Великите умове мислят еднакво.
Марк се тревожи.
— Сигурен съм, че си е покрил следите за подаръка, Ерин. Тревожа за нашите следи. Ако от отдела по антитероризъм те наблюдава, ще се чудят… — махва той към огромния букет. — Не може да се каже, че не се набива на очи, нали?
Има основание. Цветята са невероятно натрапчиви.
— Възможно ли е полицията наистина да ме следи денонощно, Марк? Сериозно? Защо ще го правят? И откъде Еди ще знае това?
— Да, потенциално е възможно, може да те следят, ако очакват Холи да се свърже с теб. Ако са забелязали нещо странно. Може да те следят, да не би тя да се опита да ти се обади или да се появи у дома, да не дава Господ.
— Но защо би го направила, Марк? Двете не бяхме близки, нали? Срещали сме се само веднъж. Проведох едно-единствено трийсетминутно интервю с нея. Не съм съгласна, че полицията очаква да се случи подобно нещо, и според мен не е вярно, че сме под наблюдение. Поне не в степента, която ти подозираш. Може би следят домашния ни телефон, но предполагам, че Еди би проучил подобно нещо, преди да ни помогне, би го споменал. Не е глупак. Ако полицията ни наблюдава, досега щяхме да разберем. Според мен присъствието на Еди ни предпазва от доста неща в момента.
Марк поглежда разсеяно през прозореца, наблюдава дъжда и замислено поклаща глава.
Защо не се радва? Колебливо докосвам ръката му през масата.
— Всичко приключи. Всички пари от сака са при нас. В безопасност сме. Имаме почти три милиона лири. Непроследими. Напълно сигурни. Направихме го, Марк. Успяхме! — Поглеждам го с очакване.
По лицето му плъзва усмивка. Тънка. Стискам ръката му. Усмивката се разширява.
Марк кимва и се пресяга към чашата с кафето си.
— Радвам се, че се получи, много се радвам! Разбира се! Но трябва да престанеш с тези работи. Просто не бива. Този път се получи, но повече не, ясно? Никакви рискове. Приключихме.
Разбира се, че се радва, но се притеснява за мен и не го виня. Имах тайни от него. И на няколко пъти мислех, че той има право, че наистина съм прекалила. Само че парите вече са в банката.