— Да, добре, приключих. Обещавам ти. Няма причина да поемам повече рискове.
Навеждам се над масата и целувам топлите му устни. Не съм сигурна, че ми повярва, но се усмихва и ме целува в отговор. Иска му се нещата да станат като преди. Дано да успеем да го направим. Най-после.
Но щом се облягам, си спомням. За недовършените неща на тавана. Следа, която може да отведе чак до дъното на Тихия океан.
Историята не е съвсем приключила.
— А какво ще правим с телефона, Марк? С флашката? Не трябва ли да ги изхвърлим? Те са единствената връзка с нас. Трябва да приключим историята, както си му е редът, нали? Не бива да оставяме нищо недовършено.
Марк затваря очи, проумял смисъла на думите ми. Още не сме приключили. Забравил е за онези две неща.
— По дяволите. Добре, да помислим. — Замисля се и поглежда през осеяния с дъждовни капки прозорец към мократа градина. — Може би трябва да задържим телефона. За всеки случай. Няма да навреди. А ако се случи нещо, ще го използваме като улика срещу онези хора. Или като разменна монета. Не че ще се наложи, но като застраховка.
Млъква и тръсва глава.
— Знаеш ли какво? Не, ще изхвърлим и него. Ще изхвърлим всичко: и флашката, и телефона. Трябва да ги разкараме от къщата. В случай че по някаква причина полицията дойде да обискира. Трябва да разкараме това от живота си.
Тонът му е категоричен. Няма да обсъждаме въпроса повече. Не възразявам. Вече приключих. С всичко. Имаме три милиона.
— Може да отидем заедно в Норфък, още сега, да пренощуваме там, да излезем в морето с лодка сутринта и да хвърлим нещата в морето. Да си прекараме приятно, докато слагаме точка, какво ще кажеш? — предлагам.
Изражението му не се променя. Пронизва ме страх. Продължавам:
— Трябва да ги изхвърлим някъде, нали? Може да останем там няколко дни. Приятно ще е да заминем. Да прекараме известно време заедно. Имам нужда от това. Липсваш ми. Липсва ми какви бяхме преди.
Марк става, заобикаля масата и обхваща лицето ми с ръце. Целува ме по устните много нежно.
— Идеята ми допада. Всичко ми се струва толкова отдавна — ти и аз, меденият месец.
Знам какво има предвид. Истинският ни меден месец, преди да се появи сакът, преди сватбеното ни пътешествие да се превърне в нещо друго. В момента единственото ми желание е да бъда с него. Липсва ми допира на неговата кожа до моята. Липсва ми близостта.
— Ако заминем за Норфък днес, това ще е краят. Телефонът и флашката са последните неща, а след като се отървем от тях, край. Финито — обещавам му. — И пак ще станем каквито бяхме. Но ще ни е още по-хубаво, защото вече няма да се тревожим за пари.
Марк никога повече няма да се притеснява, че може да изгуби нещо. Че ще се наложи да работи в бар или да зарежда рафтовете в някой магазин. В Норфък най-сетне ще мога да му кажа за нашето бебе.
Той ме поглежда, изучава лицето ми с очи, а в неговите мярвам сянка от тъга. Вероятно не е убеден, че наистина съм решила да престана да се държа толкова безразсъдно. Или че не е възможно да станем каквито сме били преди. Трябва да му докажа, че цялото ми внимание е насочено към нас, затова настоявам:
— Нуждаем се от малко време само за нас двамата, Марк. Моля те.
Очите му едва видимо се изпълват със сълзи и аз разбирам колко съм го отблъснала от себе си през последните няколко седмици. Едва не съм разрушила онова, което имаме двамата. Връзката ни се нуждае от грижи, трябва отново да оздравее. Той пак се навежда и ме целува по челото.
— Знам. Колкото и да ми допада идеята, скъпа, не можем да заминем днес. Знаеш го. Нали?
Божичко, съвсем забравих. Каза ми миналата седмица. Спомена го. Чувствам се ужасно. Днес следобед Марк лети за Ню Йорк и ще пренощува там. Не го слушах внимателно, докато ми обясняваше. Какво ли още съм пропуснала? Аз съм най-лошата съпруга на света. Утре цял ден ще има срещи с нови клиенти, а вечерта лети обратно. Буквално ще прелети през града.
Ще бъда сама. Най-неочаквано ме обзема страх, че Марк продължава живота си без мен. Сама съм си виновна, разбира се. Трябваше да се интересувам повече от новия му бизнес, вместо непрекъснато да мисля за собствения си документален филм, за парите, за диамантите. Трябваше да прекарвам повече време с него, до него. Залива ме вълна от самообвинения. Трябва да се постарая повече. Да стана по-добра. Всичко ще се нареди. Може да заминем заедно следващия уикенд. Не е бог знае какво, просто ми се искаше да е сега.
Лежа на леглото, докато той си събира багажа, наблюдавам го. Марк ми разказва за новите офиси, които смята да наеме. Чертае големи планове.
— Искаш ли да дойдеш с мен и да огледаме следващата седмица? — пита.
— Разбира се! Нямам търпение — уверявам го.
Радвам се, че отново ме приобщава към делата си.
Радвам се, че отново е щастлив. Може би отчуждението помежду ни най-сетне ще се стопи.
— Извинявай, Марк, напоследък съм малко разсеяна. Не бях до теб… извинявай. — Вдигам очи към него.
— Няма нищо, Ерин. — Лицето му е озарено от планове за бъдещето. — Много ти се събра. Всичко ще бъде наред. Вече е наред. Обичам те.