Той ми се усмихва и аз усещам, че ми прощава. Голяма късметлийка съм. Отново се питам дали да не му разкрия всичко. За бременността. Не ми се ще обаче да наруша равновесието. Ще му кажа, когато се върне. Когато сме сами следващия уикенд.
— Обичам те, Марк — казвам му вместо това, скачам от леглото и го прегръщам.
И наистина е така, от цялото ми сърце. Хормоните ми сигурно бушуват в тялото, защото изпитвам физическа болка, когато таксито за летището потегля. Цялото ми тяло копнее за него. Усещам призрачната му прегръдка, уханието му, останало по кожата ми.
След като Марк заминава, аз се качвам на тавана. За да огледам последните две улики.
Горе е топло. Телефонът се е нагорещил под изолацията. До него е другият плик с флашката. Дали топлината на тавана няма да я повреди? Опипвам я през найлоновия плик.
Топла е.
Взирам се в безжизнения дисплей на телефона и си спомням съобщението отпреди две седмици. И как се стегна стомахът ми, когато го получих. И онези три пулсиращи сиви точки.
За пореден път се питам кои са те. Мъртвите хора от самолета, човекът отсреща на линията. Опитвах се да пренебрегвам въпроса, да се вслушам в съвета на Марк, но тук, в собствения ми горещ и прашен таван, мисълта започва да ме човърка по-силно. Кои са те? Търсих по руски уебсайтове, по новинарски сайтове — нищо. Патрик от тях ли е? Или Марк е прав? Възможно ли е да е полицай под прикритие? Той ли ми се обажда и ми оставя съобщения без думи?
Онзи ден ми мина неприятната мисъл, че обаждането може да е от Холи. Безмълвни и отчаяни телефонни съобщения отнякъде. Може би дори се е върнала в Англия. Но после си спомних изломотения отговор към човека, който се обаждаше. Освен това Холи няма телефонния ми номер, така че не може да е тя.
Мислите ми се връщат към хората от самолета. Дали не са техните партньори? Марк е сигурен, че не са. Но ако са намерили айпи адреса на хотела? Ако са отишли там? Може би те са убили семейство Шарп, но дали са прекратили търсенето след това?
Колко дълго са търсили? Колко ценен за тях е сакът и неговото съдържание? И тогава с изумителна яснота ме връхлита една мисъл. Още продължават да търсят. А аз съм сама. Спомням си лицето на Марк, докато качваше в таксито. Онези хора сигурно още са някъде там и ни търсят. Може би са осъзнали, че са убили не когото трябва. И ето ме тук сега, сама в къщата. Толкова се тревожех за полицията и за това да превърна в пари камъните, че съвсем забравих за вероятността да ни намерят хората, от които откраднахме. Действителността тропа на вратата, същински изстрел в главата.
Замислям се за отворената задна врата преди няколко дни. Сега съм у дома сама. И не ми се умира. Трябва да разбера с какво си имаме работа. Трябва да разбера кой е евентуалният ни преследвач. Отнасям телефона долу, обличам си палтото и излизам от къщи.
Време е отново да го включа. На безопасно място. На оживено място.
На Лестър Скуеър се промушвам между хората и се запътвам към градината в средата на площада. Намирам група чуждестранни студенти, които си играят с телефоните, докато обядват на тревата. Приближавам се, доколкото е приемливо, и едва тогава включвам телефона. Той бавно оживява. Дисплеят светва в бяло. Логото на „Епъл“. След това основният екран. Дори не понечвам да го сложа на самолетен режим. Оставям го да намери мрежа. И той го прави. Индикаторът за силата на сигнала се изпълва докрай.
Ето как разсъждавам: Лестър Скуеър е най-оживената пешеходна зона в Европа. Проверих през телефона си, преди да го изключа в метрото. За един ден през Лестър Скуеър минават повече хора, отколкото през което и да е друго място в Европа. Средно по 250 000 души. Когато влизам в градината, там е пълно с хора с телефони, които се разминават, потънали в разговор или навели глава, пишещи нещо или сърфиращи в интернет. На Лестър Скуеър има 109 охранителни камери, но хайде някой да разбере кой телефон на кого е. Гъмжи от хора. Скрита съм, без да се крия. Дори да намерят откъде идва сигналът, няма да им бъде от полза.
Дисплеят оживява. Появяват се две съобщения.
ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ОЩЕ Е В СИЛА
СВЪРЖЕТЕ СЕ С МЕН
От същия номер като преди. От номера, който знае, че някой е намерил сака.
Само че не разбирам смисъла на съобщенията. Какво предложение? Преглеждам за още съобщения, но виждам само старите, които прочетох на Бора Бора. И тогава забелязвам пропуснатото обаждане. Проверявам. Има две пропуснати обаждания от същия номер, откакто сакът е в наши ръце, откакто изпратих онова нелепо съобщение от Бора Бора. Две пропуснати обаждания… и едно съобщение на гласовата поща.
Сядам на една пейка, натискам иконката на гласовото съобщение и вдигам телефона към ухото си.
Първият глас е от записа на телефонния оператор. Женски глас, но на неразбираем за мен език. Източноевропейски? Руски? После настава тишина, последвана от дълъг звуков сигнал.
Чувам тишината на затворено помещение, някой, който чака близо до слушалката да заговори.