— Мари-Клод има право — каза госпожица Емили. — Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете. Мари-Клод отдаде много сили за осъществяването на проекта ни. И когато всичко свърши по този начин, тя се разочарова. Що се отнася до мен, въпреки неуспехите ни, аз не изпитвам кой знае какво огорчение. Смятам, че онова, което постигнахме, заслужава уважение. Дори да вземем за пример вас двамата. Получи се добре. Сигурна съм, че бихте могли да ми разкажете доста неща, с които бих се гордяла. Как казахте, са ви имената? Не, не, почакайте. Ще се опитам сама да си спомня. Вие бяхте момчето с трудния характер. С труден характер и голямо сърце. Томи. Права ли съм? А вие сте, разбира се, Кати Х. От вас излезе отлична помощница. Чухме много хубави неща за вас. Виждате ли все нещо си спомням. Осмелявам се да твърдя, че си ви спомням всичките.
— И каква полза имате от това? Пък и те? — попита Мадам, пусна инвалидния стол, решително премина между нас с Томи и изчезна в тъмната половина на стаята — очевидно зае онова място, което преди малко заемаше госпожица Емили.
— Много се радваме отново да ви видим, госпожице — казах аз.
— Много мило от ваша страна. Познах ви, но вероятно на вас ви е било доста трудно. Впрочем неотдавна, Кати Х., аз минах покрай вас, когато вие седяхте на онази пейка и, разбира се, не ме познахте. Повече гледахте Джордж, който буташе количката ми — такъв един едър негър, не си ли спомняте? Вие го изгледахте внимателно, той вас — също. Аз мълчах и вие не разбрахте коя съм. Ала днес, при други обстоятелства, и на двете ни е по-лесно да се познаем. Струва ми се, че и двамата сте малко изненадани да ме видите в подобно състояние. Напоследък не съм много добре, но се надявам, че няма вечно да се ползвам от това приспособление. За съжаление, скъпи мои, днес няма да мога да разговарям с вас толкова дълго, колкото ми се иска, защото скоро ще дойдат да отнесат нощното ми шкафче. Прекрасна мебел. Джордж го обви в защитен материал, ала въпреки това настоях да го съпроводя до новото му местонахождение. Човек в нищо не може да е сигурен. Хората се отнасят доста грубо с предметите, товарят ги, както им падне, а после от фирмата заявяват, че всичко си е било така от самото начало. И преди ни се е случвало, затова този път настоявах да придружа работниците. Шкафчето е истинска прелест! Беше с мен в Хейлшам и съм твърдо решена да получа добра цена за него. Ето защо, когато пристигнат, ще се наложи да ви оставя. Но виждам, скъпи мои, че сте дошли по повелята на сърцето си. Трябва да ви призная, че наистина се радвам на нашата среща. И Мари-Клод се радва, макар че не си личи по лицето й. Нали така, мила моя? Прави се, че не е така, но аз знам по-добре. Трогната е от факта, че ни открихте. Но в момента е потисната, така че не й обръщайте внимание, възпитаници, недейте. А сега ще се опитам да отговоря на въпросите ви, доколкото мога. Много пъти съм чувала този слух. Още когато Хейлшам съществуваше, при нас идваха по две-три двойки на годината и се опитваха да се срещнат и поговорят с нас. Една двойка дори ни написа писмо. Според мен лесно ще открием онези, които са били готови да нарушат правилата — Хейлшам не е чак толкова забутано място. Както виждате, слухът съществува отдавна, не го чуваме за първи път.
Тя млъкна и аз казах:
— Бихме искали да знаем, госпожице, дали в слуха има нещо вярно, или не.
Тя продължаваше да мълчи и да ни гледа. После дълбоко въздъхна:
— Ако се намирахме в Хейлшам, щях да направя всичко по силите си, за да задуша подобни разговори още в зародиш. Но, разбира се, аз съм безсилна да повлияя на разпространението на слухове след заминаването на възпитаниците от Хейлшам. Така че стигнах до едно заключение — впрочем то се споделя и от Мари-Клод, нали така, скъпа? — че този слух не е измислен от един-единствен човек. Предполагам, че се е пораждал с всяко поколение възпитаници. Едва си се добрал до източника му, изкореняваш го, ала все не успяваш да попречиш на слуха да се появи по друго време, на друго място. Когато осъзнах този факт, престанах да се вълнувам. А Мари-Клод пък никога не се е вълнувала по този повод. Тя винаги е разсъждавала така: „Нека си вярват, щом са толкова глупави.“ Да, да, и не правете кисели физиономии. И вие си мислехте така в началото. След толкова години аз не дойдох до същото това заключение. Но започнах да си мисля, че не бива да се безпокоя. Нали не аз разпространявам подобни слухове? Двойките, които ще се разочароват, са много малко на брой, а останалите, така или иначе, няма да стигнат дотам, че да искат да ги проверят. За тях това е просто една мечта, тяхна фантазия. Нямат никаква вреда от нея. Признавам обаче, че това не се отнася до вас двамата. Вие се отнасяте напълно сериозно към този слух. Размишлявали сте. Наистина сте хранили надежди. Съжалявам за такива възпитаници като вас. Много ми е неприятно да ви разочаровам. Но какво да се прави!
