Забелязах, че входната врата беше с цветни стъкла и когато Томи я затвори зад нас, в коридора, в който се озовахме, стана доста тъмно. Коридорът бе толкова тесен, че лактите ни се опираха в стените му. Мадам спря и застина с гръб към нас, сякаш отново се заслуша в някакъв звук. През рамото й видях, че коридорът се разделя на две: вляво имаше стълбище нагоре, а вдясно — още по-тесен проход към вътрешността на къщата.
Последвах примера на Мадам и се заслушах, ала вътре отначало беше съвсем тихо. После, сякаш някъде отгоре, се чу едва доловимо почукване.
Очевидно това означаваше нещо за Мадам: тя тутакси се извърна към нас и каза, като посочи към тъмния проход:
— Почакайте ме там. Сега ще сляза.
Заизкачва се по стълбите, но като забеляза нерешителността ни, надвеси се над перилата и отново посочи към прохода.
— Натам, натам — изкомандва ни тя и изчезна на горния етаж.
Двамата с Томи тръгнахме натам и попаднахме в една стая, която очевидно служеше за гостна. Създаваше се впечатление, че прислугата сякаш бе подготвила всичко за през нощта и си бе отишла: завесите бяха спуснати, а настолните лампи светеха. Миришеше на стари мебели, вероятно викториански. Камината бе закрита с плоча, а от мястото, където би трябвало да гори огън, в нас се взираше втъкана като върху гоблен странна птица, напомняща на сова. Томи ме докосна по рамото и посочи картината в рамка, висяща в ъгъла над малката кръгла масичка.
— Хейлшам — прошепна той.
Приближихме се, но аз не бях толкова сигурна. Виждах, че това е доста приятен акварел, ала настолната лампа с изкривен абажур под нея, по който се забелязваха следи от паяжина, не толкова осветяваше картината, колкото се отразяваше в мътното стъкло и изображението не можеше да се види много ясно.
— Зад Патешкото езеро — каза Томи.
— Не разбирам — прошепнах в отговор аз. — Тук не виждам никакво езеро. Това е просто селска местност.
— Ами езерото се пада зад гърба ти.
Гласът на Томи звучеше доста раздразнено, стана ми дори странно.
— Не може да не го помниш. Ако застанеш с гръб към езерото в най-отдалечената му част и с лице към Северното игрище…
Млъкнахме, защото някъде отвътре долетяха гласове. Отначало дочухме мъжки глас, който идваше като че ли от горния етаж. После ясно доловихме и гласа на Мадам, която слизаше по стълбите:
— Да, имате пълно право. Пълно право.
Помислихме, че Мадам ще влезе при нас, ала стъпките й отминаха вратата и се отдалечиха към задната част на къщата. Хрумна ми, че иска да приготви чай с кифлички и да го донесе на масичка за сервиране, ала тутакси отхвърлих подобна мисъл като напълно идиотска и си казах, че навярно Мадам бе забравила за нас и че всеки миг можеше да си спомни, да дойде и да ни изгони от дома си. От горния етаж долетя нисък дрезгав глас на мъж, но толкова глухо, сякаш от него ни деляха не един, а поне два етажа. Стъпките на Мадам се върнаха в коридора и тя викна на онзи горе:
— Вече ви обясних. Направете така, както ви казах и това е.
Двамата с Томи почакахме още малко. После задната стена на стаята се раздвижи и ни стана ясно, че това не е истинска стена, а двукрила плъзгаща се врата, която разделяше продълговатото помещение на две части. Мадам бе дръпнала двете крила, ала не напълно, и сега стоеше в отвора между тях и ни гледаше. Исках да видя какво има зад гърба й, но зад нея бе непрогледно тъмно. Помислих си, че може би чака някакво обяснение от нас относно причината за нашата поява, но накрая тя изрече:
— Твърдите, че имената ви са Кати Х. и Томи Д., нали не греша? И че преди години сте живели в Хейлшам?
Аз й отговорих, но ми беше невъзможно да разбера дали ни помни, или не. Тя не помръдваше от вратата, сякаш не се решаваше да влезе при нас. Ала Томи отново се обади:
— Няма да ви задържаме дълго. Но ни се ще да поговорим с вас за някои неща.
— Разбирам. Е, тогава заповядайте, седнете.
