Тя неочаквано прехвърли погледа си от Томи върху мен.
— Не отивам ли твърде далече?
— Не, не.
— Вероятно съм го направила — прошепна тя. — Извинете. Когато говоря на тази тема, често се забравям. Забравете онова, което чухте току-що. И така, младежо, вие искахте да ми кажете нещо за моята Галерия. Моля, слушам ви.
— Служи ви, за да можете да се ориентирате — отвърна Томи. — За да имате на какво да се опрете. Иначе откъде ще разберете дали онова, което твърдят двойките, е истина, или не?
Мадам отново спря погледа си върху мен, ала аз имах усещането, че тя се е вторачила в една точка върху ръката ми. Дори погледнах, за да проверя дали на ръкава ми няма мръсотия от някоя птичка или нещо подобно. След малко чух гласа й:
— И вие смятате, че тъкмо затова съм събирала плодовете на вашия труд. Затова съм попълвала моята Галерия, както сте я наричали всички. Когато научих, че наричате колекцията ми така, много се смях. Но с течение на времето и аз започнах да мисля за нея по същия начин. Моята Галерия. Обяснете ми, младежо. Как по-точно моята Галерия би могла да ни помогне да се ориентираме и да разберем дали вие наистина се обичате?
— Тя показва какви сме в действителност — отвърна Томи. — Защото…
— Но, разбира се! — прекъсна го Мадам. — Защото произведенията ви показват вашата същност! Нали това имахте предвид? Защото излагат на показ душите ви!
На това място тя отново се обърна към мен с думите:
— Не отивам ли твърде далече?
Вече ми бе задала същия въпрос и на мен отново ми се стори, че се е вторачила в ръкава ми. Ала лекото подозрение, възникнало в мен, когато чух въпроса й за първи път, сега се засили. Внимателно се взрях в Мадам, но тя като че ли усети любопитството ми и отново се обърна към Томи.
— Добре тогава — промълви тя. — Да продължим. И така, какво бяхте започнали да ми казвате?
— Работата е там, че навремето бях малко объркан — продължи Томи.
— Не, не, говорехте нещо за творчеството си. За това, че чрез изкуството художникът разголва душата си.
— А сега ще ви кажа следното — настояваше на своето Томи. — По онова време в главата ми бе такъв хаос, че не можех да се занимавам с никакво творчество. Не правех абсолютно нищо. Чак сега разбирам, че е трябвало да правя нещо, но тогава в главата ми беше пълна мъгла. Ето защо във вашата Галерия няма нищо от мен. Знам, че вината е моя и че най-вероятно отдавна съм изпуснал влака, но въпреки всичко ви нося едно-друго.
Той вдигна чантата от пода и започна да разкопчава ципа.
— Тук има мои скорошни рисунки, както и неща, които направих преди години. А що се отнася до Кат, сигурно при вас има много нейни работи. Бяхте ги избрали за Галерията си. Нали, Кат?
И двамата се взираха в мен известно време, после Мадам промълви едва-едва:
— Нещастни създания. Какво сме ви направили? Ние, с всички наши проекти, планове… — Тя замълча и отново ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. После спря погледа си върху мен и попита: — Струва ли си да продължаваме този разговор? Или стига толкова?
При тези й думи смътната мисъл, появила се в главата ми, започна да приема определена форма. „Не отивам ли твърде далече?“, а сега: „Струва ли си да продължаваме?“ Като поохладих чувствата си, аз осъзнах, че тя задава въпросите си не към мен и Томи, а към някой друг, който се намира зад нас, в тъмната половина на стаята.
Обърнах се бавно назад и се взрях в тъмнината. Не виждах нищо, но чух някакъв звук, механичен и удивително далечен: тъмната част на помещението бе много по-голяма, отколкото очаквах. От дълбините се появи нещо, започна да се приближава и един женски глас произнесе:
— Да, Мари-Клод. Ще продължим.
Взирах се в тъмнотата и чух как Мадам изсумтя и с едри крачки навлезе в неосветената половина. Чуха се още механични шумове и Мадам се появи, като буташе инвалиден стол, в който седеше някой. Тя отново премина между нас и отначало ми попречи да видя кой е в него. Но после го извърна към нас и се обърна към фигурата в него:
— По-добре вие поговорете с тях. Всъщност те са дошли при вас.
— И аз мисля така.
Фигурата в стола беше прегърбена и немощна и аз я познах по-скоро по гласа.
— Госпожица Емили — промълви едва чуто Томи.
— По-добре е вие да поговорите с тях — повтори Мадам, сякаш си измиваше ръцете, ала не помръдна от мястото си и продължи да ни гледа с блестящите си очи.
