Тя постави ръце върху облегалките на двете еднакви кресла, които стояха пред нея. В жеста й имаше нещо странно — сякаш всъщност не ни канеше да седнем. В душата ми се породи подозрение, че ако я послушаме и седнем в креслата, тя пак ще си остане права зад нас и дори няма да отмести ръцете си от облегалките. Но още щом пристъпихме към нея, тя на свой ред също направи крачка напред и на мен ми се стори — макар че това може да е само плод на въображението ми, — че когато минаваше между двама ни, тя сякаш цялата се сви. Когато се обърнахме, за да седнем, Мадам вече беше до прозорците с тежките кадифени завеси и ни гледаше като учителка, застанала пред класа си. Поне моето впечатление в онзи миг беше такова. Както ми каза и Томи по-късно, той помислил, че тя всеки момент ще запее, а завесите зад нея ще се разтворят като на сцена и вместо улицата и равно окосената морава между къщата и морския бряг, пред очите ни ще се появят декори, подобни на онези в Хейлшам, и дори ще видим и хора, строен и готов да приглася на солистката. Когато по-късно Томи сподели мислите си с мен, ми стана забавно и аз видях Мадам отново — сплела пръсти пред гърдите си, изнесла лакти встрани, готова всеки миг да запее. Впрочем силно се съмнявах, че тъкмо в онзи миг на Томи му е хрумнало нещо подобно. Помня, че забелязах напрегнатостта му и се изплаших, да не би да изтърси нещо глупаво и неуместно. Затова, когато Мадам ни попита, при това съвсем доброжелателно, по каква работа я търсим, не се замислих дълго и заговорих първа.
Вероятно в началото съм звучала доста объркано, но после, когато осъзнах, че тя се вслушва в думите ми, аз се успокоих и започнах да се изразявам много по-ясно. Всъщност не седмица и две бях премисляла всичко, което се канех да й кажа. Правех това по време на дългото шофиране из страната и зад чашите кафе в станциите за обслужване. Тогава обяснението ми се струваше толкова трудно, че накрая постъпвах по следния начин: запомнях дословно ключовите думи, а после мислено рисувах в ума си схемата, по която да се придвижвам от точка на точка. Но сега, когато Мадам стоеше пред мен, онова, което бях подготвила, ми се струваше ненужно, дори неотговарящо на истината. Впрочем се получи нещо странно — и когато по-късно обсъждахме случилото се, Томи също се съгласи с мен: макар в Хейлшам да гледахме на Мадам като на враждебна личност, като на не свой човек, привнесен отвън, сега, без да проявява каквато и да е съпричастност към нашето положение нито с думи, нито с някакво действие, тя ни внушаваше доверие, чувствахме я много по-близка, отколкото новите ни познати, появили се в нашия живот през последните няколко години. Ето защо всичко, което бях назубрила, тутакси излетя от главата ми и двете заговорихме просто и откровено — почти по същия начин, по който разговаряхме с настойниците си в отдавна отминалите времена. Разказах й за слуховете относно отсрочките, валидни само за възпитаниците на Хейлшам, които се разпространяват сред донорите, като направих уговорката, че не разчитаме особено на това, защото сме наясно, че слуховете често са подвеждащи.
— Дори твърденията да са истина — добавих аз, — добре разбираме, че на вас вероятно ви е дошло до гуша от множеството двойки, които идват и ви заявяват, че истински се обичат. Ние с Томи никога нямаше да се решим да ви безпокоим, ако не бяхме напълно сигурни.
— Сигурни?
Това бе първата дума, която се отрони от устата й за толкова дълго време и от изненада ние леко се сепнахме.
— Твърдите, че сте сигурни? Сигурни сте, че се обичате? Но откъде бихте могли да го знаете? Любовта не е толкова просто нещо. Значи двамата сте влюбени един в друг. При това много силно, така ли? Нали това искате да ми кажете?
В тона й се четеше сарказъм, но за свое огромно учудване забелязах, че в очите й, които се отправяха ту към мен, ту към Томи, проблеснаха сълзи.
— И вие сте убедени, така ли? Че се обичате много силно. И затова сте дошли да молите за тази… отсрочка. Но защо? Защо при мен?
Ако с интонацията си тя ми бе дала да разбера, че смята това за пълен идиотизъм, вероятно щях да се почувствам смазана. Но нищо подобно не се четеше в нейните въпроси. Това бе по-скоро нещо като тест, чиито отговори й бяха добре известни; дори можеше да се каже, че тя неведнъж е водила такива разговори и с други двойки. Тъкмо това ме обнадежди. Ала Томи не можа да се стърпи и се намеси:
— Дойдохме при вас заради вашата Галерия. Струва ни се, че знаем причината за съществуването й.
— Моята Галерия?
Тя се облегна на перваза, като поразмърда завесите зад гърба си, и бавно въздъхна.
— Моята Галерия. Имате предвид моята колекция. Всички онези картини, стихове, всички ваши произведения, които събирах година след година. Струваше ми много труд, но аз вярвах в това, тогава всички вярвахме. И така, вие мислите, че знаете причината за нейното съществуване, причината за нашите занимания? Ами тогава ми я кажете, ще ми бъде много интересно да я чуя. Защото трябва да ви призная, че и аз си задавам същия въпрос.
