Тя мигом закри уста с дланта си. Настроението в класната стая си остана все тъй весело, ала всички, включително и господин Роджър, разбрахме, че Каръл бе допуснала грешка. Не беше кой знае каква катастрофа, като това от езика ти да се изплъзне някоя груба дума или пък прякорът на настойника в присъствието му. Господин Роджър снизходително се усмихна, сякаш искаше да каже: „Нищо де. Ще се направим, че не сме я чули“, и ние продължихме в същия дух.
Ако Галерията си оставаше забулена в мъгла за нас, то посещенията на Мадам, която обираше най-добрите ни работи, бяха напълно осезаеми — тя пристигаше два, а понякога три или дори четири пъти в годината. Наричахме я „Мадам“, защото бе или французойка, или белгийка (въпросът беше спорен) и настойниците неизменно се обръщаха така към нея. Тя беше висока слаба жена с късо подстригана коса, очевидно доста млада, макар тогава да не я смятахме за такава. Всеки път, когато идваше, носеше елегантен сив костюм и за разлика от градинарите и шофьорите, които ни докарваха продукти и други неща, практически от всички останали, които бяха извън училището, тя не разговаряше с нас и с хладното си поведение ни държеше на разстояние от себе си. Дълго време я смятахме за високомерна, ала една вечер, когато бяхме осемгодишни, Рут изказа друго предположение.
— Страхува се от нас — заяви тя.
В стаята беше тъмно и ние лежахме на леглата си. В долните класове спяхме по петнайсет в стая и затова още не водехме онези дълги задушевни разговори, в които се потапяхме в по-късна възраст. Но леглата на повечето момичета от нашата „компания“ бяха едно до друго и още тогава започнахме да привикваме с разговорите до късно вечерта.
— Как така се страхува? — попита едно от момичетата. — От къде на къде ще се страхува от нас? Какво можем да й направим?
— Не знам — отвърна Рут. — Не знам, но ви казвам, че се страхува. Мислех, че е просто надута, но не, Мадам се бои от нас, вече съм съвсем сигурна.
Дни наред спорехме по въпроса. Повечето момичета не бяха съгласни с Рут, но това само затвърди решимостта й да докаже правотата си. И най-накрая, за да проверим теорията й, ние измислихме план, който трябваше да приведем в действие при следващото идване на Мадам в Хейлшам.
Макар никой да не обявяваше посещенията й предварително, всеки път ставаше напълно очевидно, че я очакват. Подготовката започваше много преди тя да дойде. Настойниците преглеждаха всичките ни работи — картини, рисунки, керамични изделия, разкази, стихове. Това продължаваше около две седмици, и в резултат в залата за билярд отделяха по пет-шест неща от всяка година на обучение и от долните, и от горните класове. През това време билярдната се заключваше, но ако някой се изкачеше по ниската ограда до прозореца, можеше да види как купчината от предмети в салона нараства с всеки изминал ден. Щом настойниците започваха да подреждат всичко по масите и рафтовете и билярдната заприличваше на миниатюрен Панаир, разбирахме, че само след ден-два ще се появи и Мадам.
Ала през есента, за която ви разказвам, трябваше да знаем не само деня, но и точното време на нейното пристигане, защото много често Мадам оставаше в училището само час-два. Така че, когато видяхме, че залата за билярд акуратно се подрежда, ние решихме да дежурим и да я наблюдаваме непрекъснато.
Местоположението ни облекчаваше изпълнението на задачата. Хейлшам бе разположен в низина и поляните плавно пълзяха от училището нагоре във всички посоки. Това означаваше, че от всяка класна стая в централната сграда — дори от прозорците на павилиона — имаше изглед към дългото тясно шосе, което минаваше през полето и слизаше до портала на училището. Пък и от портала до сградата имаше прилично разстояние и всеки автомобил трябваше да мине по чакълестата алея покрай храсталаците и цветните лехи, за да спре пред парадния вход. Не бяха редки случаите, когато по цял ден не зървахме нито един автомобил да минава по шосето, а онези, които се появяваха от време на време, бяха или фургони, или камиони, които караха градинарите ни и останалия приходящ персонал и снабдяваха Хейлшам с всичко необходимо. Леката кола беше рядкост и колчем се появеше в далечината, възбуждаше сред учениците истинска паника.
Денят, в който зърнахме колата на Мадам да се приближава по шосето, беше слънчев, но ветровит, а по небето лазеха буреносни облаци. Ние седяхме на втория етаж в стаята на девети клас, чиито прозорци бяха разположени в предната част на сградата, когато внезапно учениците зашушукаха; горкият господин Франк, който се опитваше да ни учи на правопис, изобщо не разбра какво става.
Планът, който бяхме разработили, за да проверим теорията на Рут, беше много прост. Ние, шестте момичета, трябваше да направим засада и в подходящия момент всички заедно да наобиколим Мадам. При това да се държим съвсем прилично, да се приближим към нея и тутакси да я отминем, и ако съблюдаваме времето точно до минута, можехме да я хванем неподготвена и, както твърдеше Рут, да видим дали наистина се страхува от нас.
