Главната ни задача беше да уловим Мадам за краткото време, през което щеше да е в Хейлшам. Когато часът на господин Франк свърши, ние видяхме през прозореца как спира колата си на площадката точно пред сградата. Бързо се посъветвахме в коридора, слязохме по стъпалата с останалите ученици и започнахме да се навъртаме във вестибюла до главния вход. Не откъсвахме поглед от вратата и огряната от слънцето площадка пред нея: виждахме Мадам да седи зад волана и да рови в чантата си. Най-после слезе от автомобила и тръгна в посока към нас. Беше облечена в обичайния си сив костюм и здраво стискаше чантата си с две ръце. Рут ни даде знак, ние се престорихме, че искаме да се поразходим, всички вкупом се изсипахме през вратата навън и, сякаш изпаднали в унес, тръгнахме право към нея. Чак когато тя застана като вкаменена, всяка от нас промълви:
— Извинете ме, госпожице — и я отмина отдясно или отляво.
Никога няма да забравя странната промяна, която настъпи в нея. До този миг целият ни план бе, ако не шега, то просто наша собствена работа, която не засягаше никого. Не се бяхме замислили върху ролята, която играеше в него Мадам или някой друг. До последния момент това бе доста лекомислен замисъл от наша страна, примесен с известно количество дързост. Не може да се каже, че Мадам се държа по изключително странен начин: тя просто замръзна и ни изчака да я отминем. Не извика, дори спря да диша. Но тъй като всички ние напрегнато очаквахме нещо да се случи, реакцията й ни подейства изумително. Когато Мадам спря, аз бързо я погледнах в очите и мисля, че останалите направиха същото. И досега виждам едва забележимото потръпване, което тя тутакси потисна — признак за реален страх да не би случайно да се докосне до някоя от нас. И макар всички да я отминахме, всяка една от нас го усети: сякаш за миг слънцето се скри и ни обвя хлад. Рут беше права: Мадам наистина се страхуваше от нас. Не така, както някои се страхуват от паяци, например. Освен това и ние не бяхме подготвени. Докато обмисляхме плана, изобщо не си зададохме въпроса как ли ще се почувстваме самите ние в тази роля. В ролята на паяците.
Когато прекосихме площадката и стъпихме на тревата, бяхме вече съвършено различни. Хана всеки миг щеше да се разплаче. Дори Рут бе потресена. После една от нас, мисля, че беше Лора, каза:
— Щом не ни обича, защо са й нашите работи? Защо просто не ни остави на мира? Кой изобщо я е канил тук?
Никой не й отговори и ние влязохме в павилиона — повече не споменахме за случилото се.
Сега ми е ясно, че тогава бяхме във възрастта, в която вече поназнайвахме нещичко за себе си — кои сме, по какво се различавахме от настойниците си, от хората извън Хейлшам, — но все още не знаехме смисъла на всичко това. Сигурна съм, че и вие сте преживели нещо подобно в своето детство. Сходството не е външно, не е в подробностите, това е сходство вътрешно, сходство на чувствата, които сте изпитали. Защото независимо колко са те подготвяли настойниците, колко разговори са провеждали с теб, колко видеофилми са ти показвали, колко са те предупреждавали, до съзнанието ти едва ли е достигнало кой знае колко, когато си на осем като нас и когато градинарите и шофьорите непрекъснато се шегуват с теб и те наричат „златенце“.
Ала все пак нещо остава някъде дълбоко в съзнанието ти. Натрупва се и когато настъпи подобен момент, той не идва неочаквано за теб. Пет-шест години нещо в главата ти тихо нашепва: „Някога, може би много скоро, ще разбереш какво е това.“ И ти чакаш, без дори да си даваш сметка очакваш мига, в който ще ти стане ясно, че наистина си различен от останалите, че там, навън, съществуват хора, които подобно на Мадам не изпитват ненавист към теб и не ти желаят злото, но въпреки всичко потръпват при мисълта за теб — за това, как и защо си се появил на този свят — и се боят да не би случайно да се докоснат до ръката ти. Мигът, в който за първи път се сблъскаш с такъв човек и го погледнеш със собствените си очи, е отрезвяващ. Това е като да преминеш покрай огледалото, покрай което си минавал всеки ден, и внезапно да зърнеш в него нещо странно, нещо тревожно.
