Госпожица Емили, нашата главна настойница, бе по-възрастна от останалите. Беше средна на ръст, но поради осанката си изглеждаше по-висока: винаги вървеше с изправен гръб и вдигната глава. Уж опъваше сивеещата си коса отзад на тила, но около главата й винаги се рееха кичури от нея. Самата аз не бих понесла подобно нещо, ала госпожица Емили не обръщаше никакво внимание на непослушните си коси. Надвечер тя придобиваше доста странен вид: около лицето й се виеха вълма от коси, които не смяташе за нужно да отмахне, докато разговаря с теб тихо и кротко, както винаги. Ние всички доста се бояхме от нея и се отнасяхме по съвсем различен начин, а не както с останалите настойници. При това смятахме госпожица Емили за справедлива и уважавахме решенията й; дори когато бяхме в долния курс, ние сякаш усещахме, че тъкмо нейното присъствие, макар да внушава малко страх, ни кара да се чувстваме недосегаеми в Хейлшам.
Нужна беше доста смелост, за да се обърнеш към нея, а да отправиш някакво искане, както се канеше да направи Рой, си беше истинско самоубийство. Ала тя не го изгони най-позорно, както всички очаквахме, и в последвалите дни тръгнаха слухове за разговори и дори спорове между настойниците по повод нашите жетони. Накрая обявиха, че ще се дават жетони, но не много, защото Мадам оказвала „висока чест“ на автора, като избирала неговите работи. Решението не удовлетвори напълно нито единия, нито другия лагер и недоволството си остана.
Ето в каква атмосфера Поли Т. зададе на госпожица Люси своя въпрос. Седяхме в библиотеката около голямата дъбова маса. Помня, че в камината гореше цепеница, а ние четяхме някаква пиеса на глас. Част от една реплика в пиесата даде повод на Лора да се пошегува с жетоните и всички, в това число и госпожица Люси, прихнахме да се смеем. После госпожица Люси каза, че тъй като в Хейлшам само за това и говорят, тя предлага да прекъснем четенето на пиесата и през останалата част от часа да разменим мнения по този въпрос. Тъкмо с това се занимавахме, когато Поли най-неочаквано попита:
— Госпожице, а защо все пак Мадам взема нашите работи?
Всички млъкнахме. Госпожица Люси рядко се ядосваше, но когато се ядосаше, да не си край нея. За миг си помислихме, че Поли яко е загазила. Но после видяхме, че госпожица Люси изобщо не се ядоса, а дълбоко се замисли. От една страна се подразних от факта, че Поли толкова глупаво наруши неписаното правило, но от друга се развълнувах: как ли ще й отговори госпожица Люси? Разбира се, не само аз изпитвах смесени чувства: почти всички устремихме нетърпеливи погледи в госпожицата, като преди това изпепелихме с очи горката Поли, което вероятно бе доста жестоко по отношение на нея. След паузата, която ни се стори много дълга, госпожица Люси каза:
— Днес мога да ви дам само един отговор: има сериозна причина да го прави. Много сериозна причина. Но ако се опитам да ви я обясня тъкмо сега, едва ли ще я разберете. Надявам се, че когато му дойде времето, ще получите обяснение.
Престанахме с въпросите. Бяхме объркани и в стаята се възцари тишина — макар да ни се искаше да чуем повече, с още по-голяма сила желаехме да променим темата на разговор. Ето защо след няколко минути с облекчение възобновихме спора за жетоните, ала между нас вече се чувстваше известна принуденост. Думите на госпожица Люси доста ме заинтригуваха и после няколко дни не излизаха от ума ми. Ето защо, когато разговаряхме с Томи край езерото и той ми разказа за госпожица Люси, за това как е казала, че „не ни учат достатъчно“ на някои неща, в паметта ми изплува епизодът в библиотеката, както и някои подобни на него случки.
Така и така заговорих за жетоните, ще ви разкажа и за Разпродажбите, за които вече споменах. Разпродажбите бяха важни за нас, защото ни предоставяха възможност да получаваме предмети, изработени извън училището. Томи, например, придоби тениската си на една Разпродажба. Дрехите ни, играчките и още какво ли не, изработени не от нас, а от други хора — всичко идваше именно от Разпродажбите.
Веднъж месечно, на дългото шосе, което се виждаше от прозорците на класните ни стаи, се появяваше бял фургон и всички усещахме трескавото вълнение, което се възцаряваше из цялата сграда, по цялата територия на училището. В мига, в който фургонът паркираше до главния корпус, тълпата вече го очакваше — съставена главно от по-малките, защото когато си на дванайсет или тринайсет години, не е хубаво да проявяваш нетърпението си пред всички. Но, честно казано, никой не оставаше равнодушен при появата му.
